— Много е малка за мисис Питърс — каза Септимъс.
За пръв път от дни наред говореше както някога! Разбира се, че е малка, смешно малка, отвърна тя. Но мисис Питърс си я избра такава.
Той я взе от ръцете й. Каза, че била досущ като шапката на маймунка — на маймунката на някой латернаджия.
Как я развесели това! От седмици не се бяха смели така двамата, не си бяха пускали техни си шеги, като всички женени хора. Тоест ако в този момент влезе мисис Филмър или мисис Питърс, или който и да било друг, няма да разбере на какво се смеят те двамата със Септимъс.
— Ето — каза тя, след като забоде една роза отстрани на шапката. Никога не се бе чувствувала тъй щастлива! Никога в живота си!
Така е още по-смешно, каза Септимъс. Горката жена ще изглежда като прасе на панаир. (Никой не може да я разсмива както Септимъс.)
Какво има вътре в кутията й за ръкоделие? Има панделки и мъниста, пискюлчета, изкуствени цветя. Тя ги изръси върху масата. Той започна да ги подрежда в най-невероятни цветови съчетания — защото, макар и да не бе сръчен в ръцете, не можеше дори един пакет да завие, имаше изумителен усег за цветовете и често и даваше правилни съвети, е, наистина понякога доста нелепи, но понякога изумително правилни.
— Тя ще има красива шапка! — мърмореше той, като вземаше от купчината това-онова. Коленичила до него, Реция гледаше над рамото му. Ето, готово е — тоест проектът е готов; сега тя трябва да пришие всичко това. Но трябва много, много да внимава, каза той, за да го запази така, както той го е направил.
И тя се захвана да шие. Когато шие, помисли си той, издава звуци като врящ чайник; бълбука, шуми, все нещо прави, силните и тънки пръстчета все нещо прищипват, подпъхват; иглата й проблясва равномерно напред назад. Слънцето нека се показва, нека осветява пискюлите и тапетите, нека се скрива, но той ще почака, каза си, като изпъна крака и се загледа в усукания си чорап в другия край на дивана; ще почака на това топло място, в тази безветрена въздушна яма; в такава яма попада понякога човек вечер на излизане от гората, където поради снижаване на терена или поради разположението на дърветата (трябва да мислим научно, преди всичко научно) топлината се задържа и въздухът бръсва лицето като крило на птица.
— Готово — каза Рения и завъртя шапката на мисис Питърс на върха на пръстите си, — Засега толкова. По-после … — И изречението продължи да църцори, кап, кап, кап! като самодоволен, недобре затегнат кран. Изумително! Никога досега не се бе чувствувал толкова горд от себе си. Ето нещо истинско, веществено — шапката на мисис Питърс.
— Виж я само — каза той.
Да, тя винаги ще се чувствува щастлива, когато гледа тази шапка. Благодарение на нея той дойде на себе си, благодарение на нея се засмя. Сякаш на този свят са само те двамата и никой друг. Винаги ще харесва тази шапка.
Той й каза да я пробва на главата си.
— Сигурно ще изглеждам много странно! — извика Реция, след което изтича до огледалото и се погледна от едната страна, после от другата. На вратата се почука и тя веднага смъкна шапката. Дали не е сър Уилям Брадшо? Нима вече е изпратил някого?
Не! Беше момиченцето с вечерния вестник.
И тогава стана това, което ставаше винаги — всяка божия вечер. Момиченцето засмука палеца си на прага. Реция клекна пред детето, заговори му нежно, целуна го; извади пакетче бонбони от чекмеджето на масата. Винаги ставаше едно и също. В този ред. Така редуваше всичко тя, едно подир друго. Двете затанцуваха из стаята, заподскачаха. Той взе вестника. Отборът на Съри отпадна, прочете. Страната е обхваната от гореща вълна. Реция повтори: отборът на Съри отпадна, страната е обхваната от гореща вълна. Това бе част от играта й с внучката на мисис Филмър и докато играеха, двете хем се смееха, хем бърбореха. Той беше много изморен. Той беше много щастлив. Искаше да поспи. Затвори очи. Но щом всичко изчезна от погледа му, звуците от играта отслабнаха и вече сякаш не бяха същите, идваха някак отдалеч, като виковете на хора, които търсят нещо и не го намират, и отиват все по-нататък и по-нататък. Те го бяха изгубили!
Ужасен, той се сепна. Какво вижда пред себе си? Фруктиерата с бананите върху бюфета. В стаята няма никой (Реция бе завела детето при майка му: време беше за лягане). Това е; сам завинаги. Ето каква присъда е била произнесена над него в Милано, когато влезе в стаята и ги видя как режат канавацата с ножиците си; сам завинаги.