Той е сам с бюфета и бананите. Той е сам, изложен на опасности върху тази незащитена височина, прострян, но не върху планински връх, не върху скала, върху дивана в дневната на мисис Филмър. А виденията, липата, гласовете на мъртвите, те къде са? Пред него имаше параван с изрисувани черни стръкове папур и сини лястовички. Там, където някога бе виждал планини, където бе виждал лица, където бе виждал красота, сега имаше параван.
— Евънс! — извика той. Не последна отговор. Изцвърча мишка или може би прошумоля завеса. Това са гласовете на мъртвите. Параванът, кофата с въглищата, бюфетът, ето какво остава за него. Е, тогава нека погледне паравана, кофата с въглищата, бюфета… но Реция се втурна в стаята, бърборейки.
Получило се някакво писмо, което променило плановете на всички. В края на краищата мисис Филмър нямало да може да отиде в Брайтън. Нямало време да се извести мисис Уилямс и това според Реция било много, много неприятно, по точно в този момент тя зърна шапката и си помнели, че… може би… ще е… добре… малко да… Гласът и замря на тази доволна нотка.
— По дяволите! — възкликна тя (нейните ругатни бяха тяхна обща шега); иглата й се счупила. Шапка, дете, Брайтън, игла. Така редуваше всичко тя; едно подир друго; така редуваше всичко и не преставаше да шие.
Тя го помоли да й каже дали като е преместила розата, шапката изглежда по-добре. Седна на ръба на дивана.
Ето, сега двамата са толкова щастливи, неочаквано каза тя и остави шапката на дивана. Защото тя може да му каже всичко. Каквото и да и хрумне, може да му го каже. Това беше едва ли не първото нещо, което той я бе накарал да почувствува още щом влезе онази вечер в кафенето заедно с приятелите си англичани. Влезе някак плахо и се огледа, шапката му падна, когато я окачи. Това е запомнила тя. Знаеше, че е англичанин, макар и по от онези високи англичани, които харесваше сестра и, защото той открай време си беше слаб; но лицето му имаше хубав свеж тен; и с този свой голям нос и блестящи очи, с обичая си да седи леко прегърбен и заприлича на млад ястреб, това често му го е казвала, през онази първа вечер, когато го видя, когато те играеха на домино и той влезе — на млад ястреб; но с нея винаги е бил толкова мил. Никога не го е виждала ядосан или пиян, само по време на онази ужасна война понякога страдаше, но дори и тогава, щом тя влезеше при него, преставаше да мисли за това. Всичко, всичко на този свят, всяка малка неприятност, свързана с работата й, всичко, което би искала да сподели с някого, тя можете да му каже и той веднага я разбираше. Собствените й роднини дори не са такива. Той е по-голям от нея и толкова умен — колко е сериозен, накара я да чете Шекспир, преди още да е в състояние да прочете детска приказка на английски! — има такъв голям житейски опит и затова може да й помага във всичко. Но и тя може да му помага.
Ала сега — шапката. А после и (вече ставаше късно) сър Уилям Брадшо.
Подпряла главата си с ръце, тя го чакаше да каже дали харесва шапката; и додето тя седеше и чакаше, вперила очи в шапката, той усещаше как мисълта й, подобно на птица, пада от клон на клон, но винаги успява да кацне; додето тя седеше в една от онези отпуснати, небрежни пози, които така добре й се удаваха, той следеше мисълта й и щом кажеше нещо, тя веднага се усмихваше, като птица, която каца, здраво вкопчвайки ноктите си в клона. Но той си спомни. Брадшо каза: „Когато сме болни, нямаме полза от хората, които обичаме най-много.“ Брадшо каза, че той трябва да се научи, да почива. Брадшо каза, че те двамата трябва да се разделят.
„Трябва“, „трябва“, защо „трябва“? Каква власт над него има Брадшо?
— Какво право има Брадшо да ми казва „трябва“? — попита той.
— Понеже ти заплашваше, че ще се самоубиеш обясни Реция. (За щастие сега тя може да говори за всичко със Септимъс.)
Значи той е в тяхна власт! Холмс и Брадшо са се нахвърлили срещу него! Звярът с червените ноздри души и в най-скритите местенца! И може да казва „трябва“! Къде са листовете му? Това, което е написал?
Тя донесе листовете, това, което беше написал, това, което тя бе написала вместо него. Струпа ги върху дивана. Двамата заедно ги прегледаха. Схеми, скици, човечета — мъже н жени, размахали пръчки вместо ръце, с криле — наистина ли? — на гърбовете; кръгове, очертани около шилинги и монети от по шест пенса — слънца и звезди; зигзагообразни пропасти, по които, завързани един за друг с въжета, се качват алпинисти, същински ножове и вилици; части от морска повърхност и ухилени личица, щръкнали над нещо като вълни вероятно: картата на света. Изгори ги!, викна той. А сега писанията му: как мъртвите пеят иззад рододендроновите храсти; оди на Времето; разговори с Шекспир; Евънс, Евънс, Евънс — неговите послания от царството на мъртвите; не сечи дървета; предан на министър-председателя. Всемирна любов: смисълът на света. Изгори ги!, викна той.