Но Реция ги закри с ръце. Някои от тях са много хубави, помисли си тя. Ще ги завърже (защото нямаше плик) с копринена панделка.
Ако дойдат да го вземат, ще отиде с него, каза тя. Не могат да ги разделят пряко волята им, така каза.
Приглади крайчетата, подреди листовете и завърза пакета почти без да гледа, седнала близо, седнала до него, мислеше си той, сякаш цялата потънала в своите венчелистчета. Тя бе цъфнало дърво; и през нейните клони надничаше лицето на законодателка, приютила се в убежище, където вече не се бои от никого; нито от Холмс, нито от Брадшо; чудо, победа, последната и най-великата. Той я видя как се качва, залитайки, по ужасната стълба, огъната под товара на хора като Холмс и Брадшо, които тежат не по-малко от седемдесет и пет килограма, които пращат жените си в двореца, които изкарват по десет хиляди годишно и проповядват хармонията; които дават различни присъди (защото Холмс каза едно, а Брадшо друго) и въпреки това имат правото да съдят; които не могат да различат кое е видение и кое бюфет; нищо не им с ясно и въпреки това господствуват, и въпреки това налагат наказания. Над тях бе удържала тя победа.
— Ето! — възкликна Рения. Листовете са завързани.
Никой няма да ги вземе. Тя ще ги скрие.
Също така, каза тя, нищо не може да ги раздели. Седна до него и го нарече с името на онзи ястреб (или врана), който, понеже е зъл и уврежда посевите, досущ прилича на него. Никои не може да ги раздели, каза тя.
После стана е намерението да отиде в спалнята да приготви багажа, но чу гласове на долния стаж и тъй като помисли, че вероятно е дошъл доктор Холмс, изтича надолу, за да му попречи да се качи.
Септимъс я чу, че говори с Холмс на стълбите. — Скъпа госпожо, аз дойдох като приятел — казваше Холмс.
— Не. Няма да ви позволя да влезете при моя съпруг — отсече тя.
Той си я представяше как му препречва пътя, като кокошчица с разперени криле. Но Холмс упорствуваше.
— Скъпа госпожо, позволете ми… — каза Холмс и я избута (Холмс е масивен мъжага).
Холме се качва по стълбите. Холмс ще нахълта в стаята. Холмс ще каже: „Страх ни е, а?“ Холмс ще го спипа. Но не; никакъв Холмс; никакъв Брадшо. Той стана — чувствуваше се нестабилен, дори едва се задържа на краката си — с мисълта за ножа на мисис Филмър, хубавичкия чист нож, върху чиято дръжка е гравирано „Хляб“. Не, не бива да го цапа. Газта? За това вече е късно. Холмс идва. Би могъл да използува бръснач, но Реция, разбира се, ги е прибрала всичките в багажа. Остава само прозорецът, големият, типичен за пансионите в Блумсбъри прозорец; остава само изморителният, мъчителен и доста мелодраматичен акт да отвори прозореца и да се хвърли през него. Нали така си представят те трагедията, не той, нито Реция (защото тя е на негова страна). На Холмс и Брадшо им харесва това. (Той седна на перваза.) Но ще чака до последния момент. Не му се умира. Животът е хубав. Слънцето топли. Само дето човешките същества!… Старецът, който слизаше по стълбите отсреща, спря и го зяпна. Холмс вече беше на вратата. „Сега ще видиш ти!“, извика Септимъс и се хвърли рязко, решително надолу, към оградата на мисис Филмър. „Ах, този страхливец!“, викна доктор Холмс и нахлу с гръм и трясък в стаята. Реция изтича до прозореца; тя видя, разбра. Доктор Холмс и мисис Филмър се сблъскаха един в друг. Мисис Филмър, размахала престилка, я отведе в спалнята. Настъпи страхотна тупурдия нагоре-надолу по стълбите. Доктор Холмс, бял като платно, целият разтреперан, влезе при нея с чаша в ръка. Тя трябва да бъде храбр; и да изпие това, каза той (А то какво е? Нещо сладко), защото съпругът й е ужасно обезобразен и няма да дойде в съзнание, тя не бива да го вижда, каквото е възможно, трябва да й се спестява, тепърва я чака разследването, горката млада жена. Кой можеше да го предвиди? Моментно хрумване, никой ни най-малко не е виновен (каза той на мисис Филмър). И защо ли го е направил човечецът, това доктор Холмс не можеше да си представи. Докато пиеше сладката течност, на нея и се стори, че отваря някаква остъклена врата и излиза в една градина. Но къде е това? Часовникът започна да бие — едно, две, три: какъв разумен звук; в сравнение с цялото това трополене и шепнене; като самия Септимъс. Тя заспиваше. Но часовникът продължи да бие — четири, пет, шест, и мисис Филмър с развятата престилка (няма да внесат тялото вътре, нали?) се бе превърнала сякаш в част от тази градина или в знаме. Някога бе ходила с леля си във Венеция и там бе видяла на една мачта знаме, което се люлееше бавно, вълноообразно. Така отдават почест на загиналите в бой, а нали Септимъс бе участвувал във войната. Тя има много спомени и повечето от тях са щастливи. Сложи си шапката и хукна през царевичните ниви — къде ли е това? — кьм някакво възвишение; наблизо е морето, защото се виждат кораби, чайки, пеперуди; двамата седят върху една скала. Двамата седят заедно и тук, в Лондон; тя чува полунасън, през вратата на спалнята, звуците на рукнал дъжд, шушукане, шумоленето на сухи царевични стъбла, струва й се, че усеща милувката па морето, приютило ги в своята издълбана раковина, че долавя неговия шепот, а тя лежи просната на брега и има чувството, че е като разлюлените цветя над нечий гроб.