Хотелите не действуват успокоително. Ни най-малко. Колко хора са оставяли шапките си на тези окачалки. Дори мухите, ако се замислиш, по колко чужди носове са кацали. Що се отнася до чистотата, която бие на очи, това не е чистота, а по-скоро празнота, студенина; нещо в реда на нещата. Още призори някоя строга матрона тръгва на обиколка, души, оглежда, кара момичетата с посинелите носове да търкат колкото им държат силите, сякаш следващият посетител е парче месо, което трябва да бъде сервирано върху съвършено чиста чиния. За спане — едно легло; за сядане — едно кресло; за миене на зъбите и бръснене — една чашка, едно огледало. Книгите, писмата, халатът, разхвърляни върху тапицираната мебел, дръзко контрастират с нейната безличност. И именно писмото на Клариса го накара да забележи всичко това. Радвала се, че са се видели. И непременно трябвало да му го каже. Той сгъна листа; избута го настрани; в никакъв случай не би го прочел отново!
За да получи той писмото до шест часа, тя вероятно е седнала да го напише веднага след като си е тръгнал; залепила му с марка: изпратила е някой до пощата да го пусне. Напълно в нейния стил, както се казва. Неговата поява я е разстроили, разчувствувала. За момент, когато го целуна, тя е изпитала съжаление, дори му е завидяла, вероятно си е спомнила (той просто го видя в погледа й) нещо, което той бе казал някога — как те двамата ще променят света, ако тя се омъжи за него, а вместо това сега какво?; улегналост; посредственост; но после си е наложила да отпъди тези мисли благодарение на своята неукротима жизненост, на волята си за живот, твърда и несломима, която й даваше сили да превъзмогва пречките и победно да върви напред и равна на която той не познаваше. Да; но веднага щом той е излязъл от стаята, нещата са се променили. Тя е изпитала огромно съжаление към него, помислила си е какво да направи, за да му достави удоволствие (както винаги сляпа за единствено възможното); представяше си я как, обляна в сълзи, е отишла до писалището и е написала със замах това единствено изречение, което да го посрещне, когато се прибере в хотела … „Колко се радвам, че се видяхме!“ И действително си го е мислила.
Питър Уолш вече бе развързал обувките си. Техният брак обаче не би бил сполучлив. Това, което стана, в крайна сметка бе много по-естествено.
Странно; но и вярно; много хора мислеха така. Питър Уолш, който горе-долу бе успял да се справи с живота, който изпълняваше компетентно елементарните си служебни задължения; когото хората харесваха, макар и да го мислеха за малко ексцентричен, който обичаше да си придава важност — странно, че тъкмо той, особено сега, с тази посивяла коса, имаше толкова доволен вид; вид, който говореше за наличието на скрити резерви. Именно това привличаше жените, на които им харесваше, че не се държи като другите мъже. У него имаше нещо необичайно, нещо неразкрито. Може би всичко идваше от неговата страст към книгите — не е било да отиде някъде на гости и да не вземе книгата от масата (четеше дори сега, докато връзките на обувките му все още се влачеха но пода); или от това, че беше джентълмен, а то си личеше но начина, по който изтръскваше пепелта от лулата си, както и, разбира се, по поведението му спрямо жените. Защото имаше нещо много очарователно, но и смешно в това как някое момиче без капка ум в главата си можеше да го върти на малкия си пръст. Ала на свой риск. С други думи, макар че изглеждаше толкова сговорчив, макар че беше тъй приятен за компания благодарение на веселия си нрав и доброто си възпитание, всичко си имаше граници. Тя казва нещо, а, не; твърде прозрачно е. Това вече той не може да издържи, не, не. Предпочита да отиде при мъжете, да говори гръмогласно като тях и да се превива от смях на някоя шега. Той беше най-добрият познавач на кулинарното изкуство в Индия.
Беше истински мъж. Но не от онези, към които трябва да се отнасяш о почит — и слава богу!; не беше например като майор Симънс; ни най-малко, мислеше си Дейзи, когато, въпреки двете си дечица, започнеше да ги сравнява.
Той си свали обувките. Изпразни си джобовете. Заедно с джобното му ножче изскочи една снимка на Дейзи на верандата; Дейзи цялата в бяло, с кученце в скута; много чаровна, много мургава; най-хубавата й снимка. С нея всичко се получи така естествено; толкова по-естествсио, отколкото с Клариса. Без нерви. Без ядове. Без превзетости и суетни. Гладко като по мед и масло. И смуглата, прелестно красива млада жена на верандата възкликваше (той сякаш в момента я чуваше), разбира се, разбира се, че ще му даде всичко!, така възкликваше (тя нямаше задръжки), всичко, каквото пожелае!, възкликваше и се втурваше насреща му, без да я е грижа дали някой ще ги види. А е едва на двайсет и четири години. И има две деца. Да, да! Да, той, на неговата възраст, действително се бе забъркал в голяма каша. Това именно го стресна от съня му снощи. Какво ще стане, ако се оженят? За него ще е чудесно, ами за нея? Мисис Бърджес, една приятна и дискретна жена, на която се бе доверил, предполагаше, че това негово отсъствие, уж за да се види с адвокатите си в Англия, ще накара Дейзи да обмисли нещата, да ги проумее. Става дума за нейното обществено положение, каза мисис Бърджес; за социалните бариери; за необходимостта да се отрече от децата си. Един ден ще се окаже вдовица с минало и тогава едва ще може да свързва двата края или, което е по-вероятно, ще го удари през просото (нали ги знаете тези жени, поясни тя, такива едни гримирани). Но Питър Уолш възмутено изсумтя. Той все още няма намерение да умира. Както и да е, тя трябва да си реши сама; да прецени сама, мислеше си той сега, като крачеше из стаята по чорапи и приглаждаше ризата за фрака си, защото можеше да отиде на Кларисиния прием или на някой театър, или пък да реши да си остане в хотела, за да чете една занимателна книга, написана от негов някогашен познат от Оксфорд. Ето какво ще прави, като се пенсионира — ще пише книги. Ще отиде в Оксфорд и ще се разрови в Бодлианската библиотека. Напразно смуглата, прелестно красива млада жена притича по терасата; напразно помаха с ръка; напразно извика, че не дава пет пари какво ще кажат хората. Той, мъжът, когото тя величае, идеалният джентълмен, очарователен, изискан (възрастта му няма ни най-малко значение за нея), крачи из стаята в хотела си в Блумсбъри, бръсне се, мие се и докато взема канчета, оставя бръсначи, не престава да се рови из Бодлианската библиотека, да търси истината по няколкото дребни въпроса, които го интересуват. И ще се спре да приказва с кого ли не, поради което все повече и повече ще закъснява за обяд и ще пропуска ангажиментите им; а когато Дейзи го помоли, сигурно ще го направи, да я целуне, сцена, на която той така и не може да се реши (макар че действително беше увлечен по нея) … С други думи, по-добре, че, както каза мисис Бърджес, тя ще го забрави или ще си го спомня такъв, какъвто е бил през август на 1922 година, като фигура, която стои на някое кръстовище в здрача и все повече и повече се отдалечава, колкото по-нататък се носи двуколката, за чиято задна седалка тя е здраво завързана, макар че е протегнала ръце; фигурата се смалява и накрая изчезва, тя вижда това, но продължава да вика, че за него би направила всичко на този свят, всичко, всичко, всичко …