Той никога не знаеше какво си мислят хората, Все по-трудно и по-трудно се съсредоточаваше. Стана затворен; погълнат от собствените си грижи; беше ту мрачен, ту весел; подвластен на жените, разсеян, меланхоличен, чудеше се (това си мислеше сега, докато се бръснеше) защо Клариса не вземе просто да им намери жилище, защо да не бъде мила с Дейзи, да я въведе в обществото. И тогава той ще може — ще може какво? — ще може да си витае из облаците (точно в момента се бе заел да подрежда ключовете и документите си), от време на време да се приземява, да бъде сам, накратко казано, да се занимава със собствената си личност; и въпреки това едва ли имаше човек, който така да зависи от другите (той си закопча жилетката); това беше големият му недостатък. Не можеше да стои надалеч от пушалните, обичаше полковниците, обичаше голфа, обичаше бриджа и преди всичко — обществото на жените, изтънчеността на тяхното приятелство, тяхната преданост, дързост, величието на тяхната любов, която, макар и да си имаше своите несъвършенства, според него бе (и смуглото, прелестно красиво лице се появи върху пликовете) най-възхитителното, най-прекрасното цвете, разцъфнало в живота на човека, и въпреки това все не можеше да се реши, все умуваше (Клариса необратимо бе унищожила нещо у него), лесно се уморяваше от сляпата преданост и търсеше разнообразие в любовта, макар че би побеснял, ако Дейзи обикнеше друг, би побеснял!, защото по нрав бе ревнив, необуздано ревнив. Как го измъчваше всичко това! Но къде са ножчето му, часовникът, ланецът, портфейлът, писмото на Клариса, което няма да прочете повторно, но за което му е приятно да си мисли, снимката на Дейзи? А сега, на вечеря. Всички вече се хранеха.
Седнали около масички е вази цветя, преоблечени или непреоблечени за вечеря, оставили до себе си своите шалове и чанти, лъжливо хладнокръвни, защото не бяха свикнали на такова многообразие от ястия на вечеря; самоуверени, защото бяха в състояние да си платят; преуморени, защото цял ден бяха обикаляли Лондон, за да пазаруват и да го разглеждат; любопитни, защото, щом симпатичният джентълмен с очилата в рогови рамки влезе в трапезарията, то го огледаха от горе до долу; любезни, защото с удоволствие биха сторили някоя дребна услуга, например да заемат разписанието на влаковете или да споделят ценна информация; готови — желанието пулсираше у тях, скритом ги подканяше — да изнамерят някаква връзка помежду си, поне общо родно място (например Ливърпул) или приятели със същото име; макар че от време на време се споглеждаха, замлъкнаха, разменяха си познати шеги, затваряха се в семейния кръг; така седяха те и вечеряха, когато влезе мистър Уолш и зае мястото си до малката масичка при завесата. Не че той каза нещо, защото, бадейки сам, можеше да разговаря само със сервитьора; но начинът, по който погледна листа с менюто, посочи с показалец едно определено вино, придърпа стола см към масичката, пристъпи съсредоточено, по не лакомо към храната, ето това му спечели тяхното уважение; което, останало дълго време неизразено, лумна на масата, където седяха семейство Морис, когато в края ка вечерята мистър Уолш бе чут да казва: „Бартлетски круши.“ Защо говореше така сдържано и същевременно решително като яростен привърженик на дисциплината, отстояващ своите законни права, това не знаеха нито младият Чарлс Морис, пито старият Чарлс, нито мис Елейн, нито мисис Морис. Но когато той, уединен на своята маса, произнесе: „Бартлетски круши“, те почувствуваха, че разчита на тяхната подкрепа в справедливото си искане; че е поборник за кауза, която незабавно стана и тяхна, тъй че погледите им се кръстосаха и в тях се четеше солидарност, а когато всички едновременно премимаха в пушалнята, помежду им неизбежно се завърза разговор.