Не говориха за нещо сериозно — само за това, че Лондон е твърде многолюден; че за трийсет години се е променил; че мистър Морис предпочита Ливърпул; че мисис Морис е посетила изложбата на цветята в Уестминстьр и че всички те са видели Уелския принц. И все пак, помисли си Питър Уолш, няма на света друго семейство като Морисови; наистина няма; толкова са привързани един към друг и не дават пет пари за висшето общество, и каквото им харесва, харесва им, и толкоз; Елейн се подготвя за семейния бизнес, момчето е спечелило стипендия за университета в Лийдс, старата дама (която е горе-долу на негова възраст) има още три деца, които са си останали вкъщи; имат два автомобила, но мистър Морис все още поправя обувки в неделя; великолепно, действително великолепно, мислеше си Питър Уолш и се полюшваше на пети сред тапицираните в червено кресла и пепелниците, с чаша ликьор в ръка, твърде доволен от себе си, защото Морисови го харесваха. Да, те наистина харесваха човека, който бе казал „Бартлетски круши“. Харесваха го, той го усещаше. Ще отиде на Кларисиния прием. (Морисови се оттеглиха, но ще се видят пак.) Ще отиде на Кларисиния прием, защото иска да попита Ричард какво правят в Индия консерваторите, тези некадърници. И въобще да разбере какво става? А и ще послуша музика… Да, пък и някоя клюка. Защото такава е истината за нашата душа, мислеше си той, за нашата същност, която подобно на риба обитава морските глъбини, лута се в тъмата, промушва се между стволовете на гигантски водорасли, прекосява озарени от слънцето води и отново се спуска към тъмната бездна, студена, дълбока, непроницаема; но понякога се стрелва внезапно към повърхността, за да поиграе по набръчканите от вятъра вълни; с други думи, определено изпитва нуждата да се опресни, да се освежи, да се разпали, като поклюкарствува. Какви са намеренията на правителството — Ричард Далауей положително знае — спрямо Индия? Тъй като беше много топла вечер и малките вестникопродавци се разхождаха с афиши, които известяваха с големи червени букви горещата вълна, пред хотела изнесоха плетени столове и мъжете, изоставяйки дамите, седнаха на тях, да си изпият питиетата и да попушат. Седна и Питър Уолш. Човек можеше да си помисли, че денят, лондонският ден едва започва. Подобно на жена, която сваля домашната си рокля н престилката и се докарва с перли и коприна, денят се промени, съблече вълнежите, облече воалите, сложи вечерната премяна и със същата радостна въздишка, с която жената смъква фустата си на пода, заръси прах, горещина, цветове; уличното движение намаля; звънливите, устремни автомобили заместиха тътнещите фургони; и тук-таме, сред гъстия листак на площадите, блестеше по някоя силна лампа. Аз се оттеглям, сякаш казваше вечерта, която избледняваше и гаснеше над кулите, над заоблените или островърхите релефи на хотелите, жилищните сгради, магазините, аз гасна, и наистина започваше да гасне, аз изчезвам, но Лондон не искаше и да чуе за това, мяташе байонетите си в небето, приковаваше я на място, заставяше я да участвува и тя в пиршеството. Защото мистър Уилет бе извършил своята революция с въвеждането на лятното време след последното идване на Питър Уолш в Англия. Удължената вечер бе нещо ново за него. И доста вълнуващо. Когато младежите минаваха със своите дипломатически куфарчета, безкрайно щастливи, че сега са свободни, а и вътре в себе си горди, задето крачат по този прочут тротоар, лицата им горяха от радост, наистина евтина, дори, ако щете, демонстративна, но все пак възторжена. Те освен това бяха облечени добре; розови чорапи; хубави обувки. Отиваха да прекарат два часа на кино. Жълтеникавосинята вечерна светлика изостряше, изчистваше силуетите им; и придаваше зловещо синкав блясък на листата по площада — сякаш бяха потопени в морските води, сякаш бяха растителността на потънал град. Той бе изненадан от красотата: а и се чувствуваше окрилен, защото, докато другите завърнали се от Индия англичани (познаваше десетки такива), естествено, седяха в клуб „Ориент“ и мрачно обсъждаха упадъка на света, той бе тук и се усещаше млад; завиждаше на младите хора за лятното време, пък и за всичко останало, и от думите на това момиче, от смеха на онази прислужница — неуловими знаци, за които можеш само да гадаеш — разбра, че пирамидата, която по времето на неговата младост им се струваше непоклатима, се е поместила. А как ги притискаше тя, мачкаше ги, особено жените, също както цветята, които Кларисината леля Хелена, седнала под лампата след вечеря, поставяше между листове сива попивателна хартия и притискаше с речника на Литре. Тя сигурно вече е починала. Още преди време бе чул от Клараса, че била ослепяла с едното око. И му се бе сторило толкова подходящо — истински шедьовър на природата, — старата мис Пари със стъклено око. Вероятно е умряла като замръзнала от студ птица, вкопчена в клонката си. Тя принадлежеше на друга епоха, но тъй като бе толкова цялостна, толкова завършена, щеше да остане завинаги на хоризонта, каменнобяла, извисена като фар, отбелязващ някакъв минал етап в това изпълнено с рискове, дълго, дълго пътуване, в този безконечен (потърси в джоба си монета, за да купи вестник и да прочете за Съри и Йоркшир; хиляди пъти е подавал така монета, отборът на Съри е отпаднал) — в този безконечен живот. Но крикетът не е просто игра. Крикетът е нещо важно. Той не можеше да не се интересува от крикета. Първо изчете последните резултати от мачовете, после за това какъв горещ ден е бил днешният; после за някакво убийство. Когато правиш нещо хиляди пъти, то се обогатява, макар че същевременно изгубва специфичността си. Миналото обогатява, както и жизненият опит, както и това, че си обичал някого, поради което за разлика от младите можеш да си позволяваш внезапните промени, можеш да правши каквото си поискаш, без да те е грижа за хората, можеш да идваш и да си отиваш, без да имаш кой знае какви надежди (той остави вестника на масата и стана), което обаче (и се огледа за шапката и палтото си) не беше съвсем вярно за самия него, особено за тази вечер, когато се готвеше да отиде на прием и въпреки възрастта си вярваше, че го очаква нещо. Ала какво?