Там пък — шумна група жени, които нещо се карат, пияни жени; по-нататък — само един полицай и неясните очертания на къщи, високи къщи, куполести къщи, църкви, парламенти и свирката на параход от към реката, глух, неясен вик. А сто я и нейната, Кларисината улица: таксита завиват откъм ъгъла, както водата завива около подпорите на мост — взаимно се привличат, поне на него така му се струва, защото возят гости за нейния прием, за Кларисиния прием.
Студеният поток на зримите впечатления вече му се изплъзва, сякаш погледът му е чаша, която се е препълнила и ненужният остатък се стича по порцелановите й стени. Мозъкът трябва да се събуди сега. Тялото трябва да се стегне сега, когато влиза в къщата, в осветената къща, чиито врати са отворени, пред която спират автомобили, за да слязат великолепно облечените жени; душата трябва да се напрегне, за да издържи. Той отвори голямото острие на джобното си ножче.
Луси се втурна презглава надолу но стълбите, след като само бе отскочила до салона, тук да приглади калъфка, там да оправи стол, да спре за секунда и да си представи как всеки, който влезе в стаята, ще си каже колко е чисто тук, излъскано, поддържано, щом види красивите сребърни предмети, месинговите прибори за камината, новите калъфки за столовете, жълтите завеси, на шарки; измери всичко с критичен поглед; чу глъч; гостите вече идват; трябва да хвърчи!
Ще дойде и министър-председателят, каза Агнес; така чула, каза тя, когато занесла подноса с чашите в трапезарията. Със или без министър-председателя, какво значение има това? За мисис Уокър поне нямаше значение, особено в този вечерен час, когато се намираше сред всичките тези чинии, тенджери, цедки, тигани, желирани пилета, съдове за сладолед, изрязани корички хляб, лимони, супници и купи за пудинг, които, колкото и усърдно да ги миеха, сякаш затрупваха и нея, и кухненската маса, и столовете, а в това време огънят пламтеше и бумтеше, електрическите лампи светеха ослепително и вечерята още не беше сложена. И мисис Уокър си знаеше само едно, със или без министър-председател, това за нея няма никакво значение.
Дамите вече се качват по стълбите, казва Луси; дамите се качват, една по една, мисис Далауей е последна и почти винаги праща някакво съобщение в кухнята, „Моите поздравления на мисис Уокър“, това бе казала една вечер. На следващата сутрин обсъждаха ястията — супата, сьомгата; сьомгата, мисис Уокър си го знаеше, както винаги е била недопечена, защото тя все се притеснява за пудинга и оставя рибата на Джени; затова сьомгата винаги е недопечена. Но някаква руса дама със сребърни бижута била попитала, каза Луси, наистина ли ордьовърът е приготвен вкъщи? И все пак тъкмо за сьомгата се безпокоеше мисис Уокър, докато местеше и разместваше блюдата, докато отваряше и затваряше регулатора за тягата; откъм трапезарията се чу гръмък смях; някой каза нещо, после нов смях — господата се забавляваха, след като се бяха оттеглили дамите. Токайското, извика Луси, която влетя в кухнята. Мистър Далауей изпратил за токайското, от императорските изби, императорското токайско.
Понесоха го през цялата кухня. Луси съобщи през рамо, че мис Елизабет изглежда прекрасно; тя не можела да откъсне очите си от нея; с розова рокля и с огърлицата, дето й я подари мистър Далауей. Джени да не забравя кучето, фокстериера на мис Елизабет, който хапе и затова трябва да стои затворен, но може, така си мислеше Елизабет, да иска нещо, Джени не бива да забравя кучето. Но как да се качи горе Джени при толкова много гости! Пред вратата пак спря автомобил, позвъни се! А господата още са в трапезарията и пият токайско! Ето, качват се по стълбите; това са първите, сега ще започнат да идват едни след други, затова мисис Паркинсън (ангажирана специално за приема) ще остави вратата на вестибюла открехната, а вестибюлът ще се изпълни с господа, които чакат (и докато чакат, приглаждат косите си) дамите да свалят наметките си в гардеробната; а там им помагаше мисис Барнет, старата Елън Барнет, която бе служила четирийсет години в това семейство и всяко лято идваше, за да помага на дамите, и помнеше майките още като момиченца, и макар че бе толкова скромна женица, ръкуваше се с тях; най-почтително им казваше „милейди“, но погледнеше ли към младите дами, сякаш й ставаше забавно, и ето сега много тактично помогна на лейди Лъвджой да оправи корсажа си. И те двете, лейди Лъвджой и мис Алис, естествено, усетиха, че се ползуват с малко повече привилегии от другите, след като им се дава четка и гребен, и всичко бе заради това, че познаваха мисис Барнет „цели трийсет години, милейди“, както поясни мисис Барнет. Някога в Бъртън младите дами не използуваха руж, каза лейди Лъвджой. И мис Алис не се нуждае от руж, каза мисис Барнет, като я погледна с обич. Така си седеше в гардеробната мисис Барнет, приглаждаше кожите, оправяше испанските шалове, подреждаше тоалетката и въпреки кожите и бродериите веднага разбирате коя дама е изискана и кои не. Мила старина е тази Кларисина стара бавачка, каза лейди Лъвджой, когато тръгна нагоре по стълбите. Но изведнъж лейди Лъвджой придоби студено и високомерно изражение. „Лейди и мис Лъвджой“, каза тя на мистър Уилкинс (наеман за приеми). Той имаше безупречни маниери — покланяше се, изопваше тяло, покланяше се, изопваше тяло и съобщаваше съвършено безпристрастно: „Лейди и мис Лъвджой… Сър Джон я лейди Нийдам… мис Уелд… мистър Уолш…“ Маниерите му бяха безупречни; семейният му живот вероятно бе безукорен, само дето едва ли подобно създание със зеленикави устни и гладко избръснати бузи би допуснало досадната грешка да има деца.