— Колко се радвам, че ви виждам! — каза Клариса.
Казваше го на всекиго. Колко се радвам, че ви виждам! Проявяваше се откъм най-лошата си страна — излиятелна, неискрена. Голяма грешка, че дойде. Трябваше да остане да си чете книгата в хотела, помисли си Питър Уолш, или да отиде на вариете; трябваше да си остане в хотела, защото тук не познаваше никого.
О, господи, какъв провал ще е този прием, пълен провал, със сигурност чувствуваше Клариса, докато слушаше извиненията на милия стар лорд Лексам от името на неговата съпруга, която била настинала на едно градинско увеселение и Бъкингамския дворец. С крайчеца на окото си виждаше Питър, там, в ъгъла, усещаше, че той я укорява. Защо и трябва да се занимава с всичко това? Защо и трябва да се изправя върху клади? Огънят може да я унищожи! Може да я изгори на пепел! Но не, по-добре всичко друго, по-добре да размаха факлата си и да я хвърли на земята, отколкото да се свие, да се обезличи, да се превърне във втора Ели Хендърсън! Чудно как Питър със самото си присъствие — просто идва и застава в един ъгъл — я навежда на такива мисли. Кара я да се види отстрани; да преувеличава. Истински идиотизъм. Но в такъв случай защо е дошъл, за да я критикува? Защо винаги взема и никога не дава? Защо не се престраши да приложи някой от собствените си възгледи? Ето го сега, отива нанякъде, а тя трябва да поговори е него. Но едва ли ще получи тази възможност. Това е животът — унижения, обиди. В същото време лорд Лексам обясняваше, че жена му не пожелала да вземе кожената си наметка на градинския прием, защото „скъпа моя, вие, жените, всичките сте еднакви“ — лейди Лексам беше най-малкото на седемдесет и пет! Наистина възхитителна е тази нежност между двамата старци. Лорд Лексам й беше много симпатичен. Тя все си мислеше, че нейните приеми не са лишени от смисъл, затова сега се чувствуваше безкрайно огорчена, че нещата не вървят, че вървят наопаки. По-добре всякаква друга страхотия, бомбен взрив, каквото и да е, отколкото гостите да се разхождат безцелно, да стоят на групички по ъглите, като Ели Хендърсън, без да се стараят дори да се държат изправени.
Жълтата завеса, по която бяха накацали всичките птички на рая, леко се изду и в стаята сякаш се чу плясък на криле, после се прибра. (Защото прозорците бяха отворени.) Дали не става течение?, запита се Ели Хендьрсън. Тя беше склонна към настинки. Но нищо, че утре може да се разкиха; момичетата с техните голи рамене, те я вълнуваха сега, тъй като беше научена да мисли за другите, така я бе научил старият й баща, инвалид, бивш викарий на Бъртън, вече починал; а и настинката никога не слизаше до гърдите й, никога. Момичетата я вълнуваха, младите момичета с техните голи рамене, тъй като самата тя открай време си беше хилаво същество, с рядка коса и мършав профил; макар че сега, когато минаваше петдесетте, у нея понякога проблясваше като блед лъч нещо, което, пречистено от годините на самопожертвование, се превръщаше в индивидуалност, но после отново биваше затъмнявано от нейната угнетителна смиреност, от нейния панически страх, произтичащи от тристата лири годишен доход и от собствената й безпомощност (тя не беше в състояние да припечели и едно пени), ето защо с времето ставаше все по-свита и все по-трудно можеше да общува с добре облечени хора, за които това бе ежедневие през светския сезон, само казваха на прислужниците си: „Ще облека еди-какво си“, докато Ели Хендърсън припряно изтича да купи евтини розови цветя, половин дузина, и после метна един шал върху старата си черна рокля. Защото получи поканата за Кларисиния прием в последния момент. Не се зарадва кой знае колко. Имаше усещането, че Клариса не е възнамерявала да я покани тази година.