Лежах до Максим дълго време, нещастна, уплашена, като слушах бухалите и не можех да заспя.
Но на закуска той вдигна очи от вестника и каза:
— Времето ще се задържи. Може би трябва да дадем едно парти.
— Парти? За какво? Какво парти? Защо?
— Мило момиче, няма нужда да се паникьосваш. Ще имаш случай да си покажеш градината.
— Няма какво да показвам, сега не е в най-добрия си вид и при това едва съм почнала да я оправям.
— Има ли значение? На мен ми изглежда чудесна, спретната е, има цветя. Хората ще й се възхищават.
— Какви хора?
— Съседите, хората наоколо, не можем да бъдем отшелници и понеже купуваме земя и увеличаваме мястото, всеки ще се интересува и това е естествено, важно е да сме в добри отношения с местните хора. Батърлеви като че ли познават всички, попитай нея кого да поканим. Вече познавам някои, разбира се. И нека малко да разпрострем мрежата, има много села наоколо.
Да, знаех, знаех. Не исках да мисля за това.
В Мандърлей имаше безкрайни взаимни гостувания със съседите, половин графство ни беше посетило и партитата бяха нещо очаквано. Ребека даваше партита, беше известна с тях. Спомних си единственото мое парти като господарка там: маскеният бал, когато направих такава ужасна грешка.
— Мислех, че ще си бъдем на спокойствие тук, — казах. — Ти никога не си харесвал много цялата тази шумотевица. Каза, че искаш да се върнем и…
Прехапах устната си. Да се скрием? Не можех да кажа това. Но той много се променяше, връщаше се към старото, си помислих, в много отношения ставаше познатият уверен Максим, който знае точно какво иска и как да го постигне. Времето, когато беше загубен и свит, беше завинаги отминало. Искаше ми се да се върне, защото само този Макс от годините на нашето изгнание ми беше много близък.
— Нямам предвид нещо голямо, просто нещо градинско. Напитки, можеш да се погрижиш за това, нали? От това имаш нужда.
— Какво искаш да кажеш? Нещо да ме занимава ли? Нещо, с което да прекарвам времето си?
— Не, не това.
— Аз съм напълно щастлива.
— Вярно ли?
— Да, Максим, да, да, какво става? Защо се караме? Никога не спорим, никога не се караме.
Той отиде при вратата.
— Понякога да си напълно щастлив не е достатъчно, — каза той и излезе.
Станах и погледнах празната му чаша и кората от ябълка в чинията му. Не разбрах какво иска да каже.
Всичко беше странно и различно и не знаех защо, нито какво да правя.
Нещастна отидох да телефонирам на Банти Батърли за нашите съседи.
Глава двадесет и първа
Но това щеше да бъде моето парти. Щях да го планирам и организирам и подготвя, никой нямаше да ме измести. Щеше да бъде чудесен ден, защото аз щях да го направя такъв. Като разбрах това, почувствах се съвсем различно, започнах да го очаквам и веднага сенките се отместиха и нямаше повече, никакви шепнения.
Когато Максим заговори за първи път за това, веднага си помислих за бала в Мандърлей и бях ужасена, вечерта се превърна в поредица от картини, които бяха заседнали в съзнанието ми, оглеждах ги и себе си сред тях и като че ли сърцето ми спря.
Но онова нямаше нищо общо с мен, беше богата, екстравагантна история, каквато не обичах, нито желаех, а беше такава, Бог знае защо, поради не особено ясна причина. Сигурно беше, че никой от нас не го желаеше. Беше традиция и задължение, като че ли Мандърлей беше за това, хората го очакваха.
Това беше върхът на лятото за всички нас в тази част на света, една досадна дама беше казала „на всички ни липсват веселбите в Мандърлей“. Тя имаше предвид баловете и партитата на Ребека, в които се проявяваше и затова хората я обожаваха. В това тя беше майстор. Партито беше нейно хрумване и на госпожа Данвърс и на прислугата и в отсъствието на Ребека нещата не бяха по-различни. Аз нямах нито участие, нито думата в това. Сега виждам, че ако бях искала, ако бях настоявала да съм в течение на всяка подробност за плановете и провеждането им, ако бях взимала решение по тези въпроси или за промяна, може би щеше да ми е приятно, поне преди тази ужасна история с костюма ми, капана, към който госпожа Данвърс злоумишлено ме водеше. Но се страхувах от всички, дори от хората, които носеха столовете и всичко се понесе като река, а аз стоях безпомощна на брега и наблюдавах.
Сега в никакъв случай нямаше да има подобно нещо, в годините толкова скоро след войната щеше да изглежда неприлично и не на място. Максим нямаше това предвид. Нямаше да има нито омари, нито шампанско, никаква духова музика, нито фантастично осветление по дърветата, нито специално построен дансинг, никакви ракети, никакви маски. Тогава групи от работници в имението оставяха обикновената си работа седмици наред и се занимаваха с това, прислугата говореше и мислеше само за това.