— Разбира се.
— Максим?
Леко ме погали по лицето с гърба на дланта си.
Какво имаше? Какво? Взех ръката му и я задържах. Не, исках сенки между нас.
— Да сложа ли още една маса на терасата, госпожо де Уинтър. Дора казва, че в кухнята няма място.
Отново партито ни завъртя, денят предявяваше своите изисквания.
И в края на краищата, заслужаваше си, мислех си, че е най-хубавият ден, като обикалях наоколо преди партито да започне, щеше да бъде отлично. Слънцето все още топлеше, но с мекота. Когато прекосих градината под дърветата, под арката от рози, тревата пружинираше под краката ми, където Нед я беше окосил и се носеше слаб, сладък и носталгичен аромат.
Всичко беше в очакване като че ли щеше да започне някаква пиеса. Всичко беше недокоснато, спокойно.
Покривките бяха опънати, столовете опрени на тях, палките за крикет и топките за тенис бяха на място в очакване игрите да започнат. Излязох пред кухненската врата и при дърветата от ореховата пътека, където имаше шарена сянка и когато вдигнах ръката си, за да отместя един клон, светлината заигра като вода напред и назад по земята. Пред себе си видях зеленото поле и иглата на църквата в рамката на последната арка, починах си за малко там, усетих, че се освобождавам от някаква нервност и тревога. Разбрах, че съм възбудена като дете. Нищо лошо няма да се случи, няма да има ужасни грешки, всички ще дойдат и ние ще ги посрещнем, а също така къщата и градината. Ще им създадем голямо удоволствие.
След малко трябва да се върна, след малко първата кола, гласове и хора ще се появят. Но точно сега чаках в тишината под орехите и никой не дойде да ме търси, никой не се тревожеше, че съм тук. Ако избягам сега, внезапно си помислих, никой няма да забележи, всичко ще продължи, както си беше запланувано, без мен. Но това не беше вярно, както не беше вярно за бала в Мандърлей. Там бях случайно във всичко, там нямах свое място, нямах значение. Тук бях в центъра.
Това беше мое.
От далече чух някой да вика, тракането на чинии, но продължих да чакам, не се помръднах. Стоях права, като задържах спокойната минута за себе си, исках светът да спре тук, точно тук. Но после, като се обърнах наоколо, видях децата тихо да идват под ореховите дървета към мен, с протегнати напред ръце, лицата им, светещи в очакване.
„Ела с нас“, казваха, „ела“.
И тъй, тръгнах като обърнах гръб на полето и на сребърната стрела, под ореховите дървета и през вратата влязох в градината, където гостите бяха започнали да пристигат.
Каквото и да си спомням през всичките тези години, не мога да забравя този чудесен ден, безупречен във всяко отношение, докато дойде краят. Толкова много народ, толкова много смях и разговори на слънце, толкова много радостни лица, обърнати едно към друго и към нас, и младите, които бяха дошли с Батърлеви удряха топките за тенис и тичаха да ги вземат, когато прехвърчаваха през дупките в старата ограда. Спомням си ударите на топките по ракетите и по-тежките удари при играта на крикет, вълните от ръкопляскания. Слънцето грееше и се придвижваше и виолетови сенки пълзяха по скатовете, но ние всички бяхме на светло и така щеше да продължи с часове.
И внезапно, много естествено, Максим и аз се приближихме един към друг и си помислих, че няма нищо лошо, че всичко е плод на моята тревога и въображение. Разхождахме се сред хората по отделно, като ги приветствахме, разговаряхме, смеехме се, запознавахме се, но от време на време се събирахме и разхождахме по тревата, хванати за ръка или под ръка за малко и нямаше никакви сенки, нищо, освен любов и лекота помежду ни.
Имаше един момент, който сега си спомням и ясен като картина в рамка пред мен, един момент, когато бяхме заедно и аз ги виждам всички около нас, спрели, замръзнали във времето. Дора излиза от кухнята и носи поднос, отрупан с бели чаши и чинии. Нед след нея с тежък чайник с вряла вода, една жена, която си оставя чашата, един човек, който вдига ръка, за да откъсне увехнала роза, Банти Батърли на края на тенис корта държи ракета и се готви да играе, смее се, главата й извърната назад. Максим усмихнат поднася запалка към цигарата на някакъв мъж, виждам ясно извивката на врата му.
Тревата е бледа на повърхността, сламена, където е много суха, а къщата се издига над всичко и комините, подпорната стена, масите и прозорците и розово-червените стени, — всичко като част от пиесата, която се играе в градината.
Момчетата са някъде наоколо, играят на криеница, ритат топка, малкото под масата, недалеч от тях. Само че не се виждат. Но най-ясно виждам себе си в сърцевината на всичко, в кремавата ми ленена рокля, — това, което най-вече си спомням, е усещането за радост и любов и гордост и дълбоко удовлетворение. Отново го усещам отдалеч като стар парфюм, затворен в шише и отново отворен. Когато изпитвам леко същото чувство, пак се връщам там, при този последен, безупречен ден, преди зловещия му край.