Младежите отново играеха тенис, някаква глупава игра, при която хората си разменяха ракети и места и партньори, а топките скачаха по всички посоки, чуваха се възторжени викове, крясъци, шеги. Дълго време ги наблюдавах и след това отидох при играчите на крикет с добрия приятен Нед Батърли, който флиртуваше с мен и ме караше да се усмихвам. Дойдоха и напитките, подноси, пълни с леко подрънкващи чаши, и хората възклицаваха и ги вдигаха и пиеха доволни. Царуваше веселие, започнаха да се събират на групички стари приятели, видях хора да се разхождат под арката от рози към ореховата пътека и дърпаха масите към последните лъчи на слънцето. Сега беше по-хладно, виолетови сенки падаха по тревата. Влязох вкъщи и запалих лампите и къщата започна да блести и плува като кораб във вечерната тъмнина.
Не потърсих Максим.
Някои младежи напуснаха корта и започнаха да се катерят по затревените склонове, като си помагаха един друг, смееха се и викаха, но като се изкачиха горе, утихнаха и седнаха на малки, мълчаливи, доволни групички, като се наслаждаваха на края на партито. Изпитах странно удовлетворение и спокойствие, затворена сякаш в някакъв балон, освободена от всякакви усещания. Не се тревожех, не се интересувах от бъдещето и имах чувството, че това е краят на нещо повече от едно градинско парти и че трябва да го запомня, да се държа за него сега, сега, преди да изхвърчах.
Бях си взела палтото от къщи и се покатерих по ската, но далеч от останалите, отидох на долния му край и се облегнах на едно дърво. Погледнах надолу и ми беше приятно, че са там и ще говорят по пътя към къщите си за това какво удоволствие са изпитали и ще го запомнят като приятен ден.
Излязох от вратата на градината при кухнята и тръгнах по ореховата пътека. Сега там нямаше никой.
Докосвах с ръка стройните стъбла на дърветата от двете страни, вдигах ръка и докосвах хладните меки листа. Не се виждаше нищо през арката накрая, беше много тъмно и нямаше луна, нито звезди. Облаци започнаха да се тълпят, но знаех, че е там и ми се искаше да погледам откритото поле и далечната сребърна стрела и ги виждах във въображението си. Както ги виждам сега, когато си пожелая.
Най-после, понеже чух гласовете да се сбогуват и врати на коли да се затварят, трябваше да се върна и да кажа сбогом и благодаря, че дойдохте, да, беше чудесно, нали беше прекрасен ден, така сме благодарни. Казват, че времето ще се развали, можахме да изберем най-подходящия ден.
Точно когато последните гости напуснаха, видях, че една кола идва много бързо, лудешката по пътеката, със запалени фарове, насочени към нас, така че другите трябваше да завият рязко и да спрат, за да избегнат сблъсък. Максим тръгна напред, но те вече си бяха отишли.
Разбрах кой е дори преди да видя лицето му, преди да излезе от ужасната, смачкана, стара кола. Значи така щеше да бъде, все още не разбирах как, но просто видях, че тя или двамата заедно го бяха наредили така.
— Дяволска работа, закъсах по пътя, — каза Джак Фейвъл, като се изправи с леко поклащане пред нас, — изпуснах вашето парти, дяволите да ви вземат, Макс, цялата работа беше да те изложим на това парти пред многото хора нали, пред много свидетели. Дяволска катастрофа. Няма нищо, сега сте тук и двамата, вие сте най-важните, нали?
Максим стоеше малко по-далеч от мен. Протегнах ръка и докоснах неговата, но не можех да го гледам, а и той не се обърна към мен.
Чух гласа на Дора и тракането на чаши в поднос от кухнята.
— Махай се оттук, — каза Максим, като направи крачка напред.
Фейвъл изглеждаше подпухнал и мръсен в светлината от къщата, очите му гледаха ту Максим, ту мен, но не се помръдна и започна да търси цигари в джобовете си.
— Не си желан тук, няма какво да си кажем един на друг. Не си добре дошъл. Махай се.
— О, не. Не, ще вляза вътре, Макс, в хубавата ти къща, ако не искаш сцена на пътеката, която ще накара цялата прислуга да излезе. Имаш ли прислуга? Тичай при тях? Сигурно имаш. Добре си се наредил, винаги сме знаели, че така ще бъде. Искам да пия.
Чух стъпки откъм къщата и когато погледнах, видях, че Дора се колебае дали да ми каже нещо.
— Всичко е наред, — казах на Максим. — Аз ще се погрижа. По-добре влезте вътре.