— Не, — каза тихо той.
— Не, не те, те са случайни. А тя.
От ужас замръзнах на мястото си.
— Какво ще правиш?
— Ще трябва да кажа истината.
— Не.
Той не отговори, само ме остави да задържа ръцете му на лицето си.
Внезапен вятър задуха силно, като раздрънка стъклата и тогава усетих, че го чувахме известно време как се засилва все повече, като вие в тъмния празен комин и се промъква под вратата.
— Уморен съм, — каза Максим. — Толкова съм уморен.
— Да.
— Иди си легни. И без това беше достатъчно изморена.
— Бях?
— След партито.
Партито. Бях забравила. Искаше ми се да се усмихна. Партито — беше преди хиляда години.
— Какво ще правиш?
— Ще остана малко. Имам няколко писма.
— Максим, много ли си ядосан?
— Не, — отвърна той уморено, — не.
Но изтегли ръцете си от мен и се извърна.
— Не исках тези тайни. Те ме плашеха.
— Знам.
— Не можех нищо да направя. Една водеше към друга, но исках да те предпазя, да не позволявам нищо да те нарани.
Той се наведе и ме целуна много леко и целомъдрено като баща, който целува детето си и аз не можех да го притисна по-близо до себе си. Помислих си, утре. И двамата сме изморени, не знаем какво правим, нито какво говорим.
— Утре.
Той ме погледна.
— Легни си сега.
Утре ще започнем отново. Няма вече тайни и няма да има. И никакви страхове, така си казвах. Никакви страхове.
Като тръгвах към вратата с несигурни стъпки, замаяна от изтощение, внезапно попитах:
— Франк ще напусне ли Шотландия и ще дойде ли тук? Решиха ли се? Каза ли ти?
Той се спря и ме погледна, като че ли гласът ми идеше от много далеч и му беше трудно да разбере какво казвам, дори не си спомняше коя съм. След това каза:
— О, да, да. Мисля, че ще дойдат.
Тогава всичко щеше да бъде наред. Това беше последната ми мисъл и напуснах стаята. Франк щеше да дойде и ще започнем отново. Всичко ще е наред.
Като се приготвях за спане, чух как започна бурята, биеше по дърветата, спускаше се по скатовете и нахлуваше през градината и удряше, удряше по всички стени и врати на къщата. Но аз издърпах завивката над главата си и след това чувах само шум като от налитащото море по камъчетата и над мен, като ме блъска надолу, надолу и ме поема.
През цялата тази нощ сънищата и шумът на бурята ме люлееха. Няколко пъти се опитвах да изплувам на повърхността и не знаех дали спя или съм будна и всеки път отново ме издърпваха навътре. Вятърът беше страшен, връхлиташе върху дърветата и къщата, като че ли целият свят беше полудял и беснееше, чух се, че извиках Максим и ми се стори, че ми отвърна тихо, успокоително, но после гласът му сякаш беше поет от вихъра на бурята и обхванат от нея се отдалечи. Сънищата ми бяха ужасни, безумни, объркани, изпълнени с шепот и внезапни набези на вятъра и движещи се, заплашителни сенки.
Но в тези сънища чувствата ми бяха най-живи, страх и учудване и безнадеждно търсене на някого, на нещо и летях след собствения си глас, който бягаше от мен като че ли имаше отделен живот. А после потънах в бездънен сън, където никакъв звук нито светлина можеха да проникнат.
Събудих се в паника, не само поради гневния, разкъсващ вой на вятъра отвън, но и поради тягостното усещане в сърцето ми. Запалих ламата, леглото на Максим беше разтурено, но празно, а вратата на гардероба зееше отворена.
В съня си, някъде зад сънищата си разговарях с него, страстно разисквах нещо с него, а сега същата сила и гняв, които изпитах към госпожа Данвърс, бяха като бурята, връхлитаха върху ми и знаех, че няма да ме оставят, докато не го открия и му кажа каквото е необходимо, за да ме разбере.
Десетте години, през които го ръководех, предпазвах от истината и миналото, от напомняния, от мрачни настроения, от решаване и изграждане на собствената ми слаба самоувереност, десет години на израстване изглежда бяха стигнали своя връх. Знаех какво мисля, виждах смисъл в безсмислието, щях да се боря за постигнатото, за начина, по който победихме. Знаех какво искам, какво трябва да бъде, нямаше да позволя да го изгубим, нито на Максим да избяга по някакво хрумване, поради обърканост и отчаяние.
Тичах из къщата, като завързвах колана на пеньоара си в здрав възел, дори не спрях да си обуя чехлите.
Вятърът стихваше от време на време и настъпваше миг на абсолютна тишина, преди да набере нова сила и пак да се нахвърли върху прозорците и около комините.
Виждаше се ивица светлина под вратата на кабинета.
— Максим. — Той вдигна глава. Видях, че нещо пише. — Максим, защо си се облякъл? Къде отиваш? Не може да излезеш, вън е страшна буря.
— Върни се да спиш. Извинявай, че те събудих, не исках да те събудя.