— Той няма как да даде под наем стаите в края на сезона и го знае съвсем добре. Сега хотелът е празен. Има късмет, че ние сме тук. Има много други хотели.
Прехапах устни и не ми беше удобно да погледна управителя, когато той ни наблюдаваше как се качваме в таксито. Но енергията у Максим беше изчезнала и в останалото време на пътуването, през целия ден и следващата нощ и на следващия ден, той беше се уединил в себе си, мълчалив повечето време, въпреки че беше нежен с мен, като поемаше храна и напитки, когато му ги подавах като на дете.
— Всичко ще бъде наред, — казах веднъж, два пъти. — Максим, няма да е толкова лошо, колкото си го представяш.
Той леко се усмихна и загледа през прозореца на влака безкрайните, сиви полета на Европа. Нямаше есенно слънце, нямаше чудесната процеждаща се светлина, — имаше само прогизнали поля и стърчащи дървета и скучни, скупчени села, мрачни малки градчета.
Имаше още много неща. То беше епизодично, моментно, но ме ужаси, и беше така неочаквано и толкова силно, че за минутка сърцето ми замръзна.
Бяхме на гарата на една от границите и понеже сменяха машините, трябваше да чакаме половин час — достатъчно време да излезем от вагона, да се поразходим нагоре-надолу по перона и да се раздвижим. Там имаше будка, в която продаваха варена наденица, хубаво топло кафе и шнапс и сладки с подправки, които ние топяхме в кафето, преди лакомо да ги излапаме. Максим наблюдаваше нещо при един човек с огромен багаж, натрупан върху нестабилна количка, забавляваше се като стоеше до него. В този момент нищо не мислех нищо особено, нито за миналото, нито за бъдещето, просто се радвах на почивката след движението на влака, вкуса на сладките и кафето. Тогава Максим се обърна и ме погледна, усмихна се и чух нещо, което падна в главата ми като капка вода върху камък.
„Този човек е убиец. Той застреля Ребека. Този е убиецът на жена си!“
За един ужасен миг, като се взирах в Максим, видях чужд човек, който нямаше нищо общо с мен, човек, когото не познавах.
След това чухме предупредителната свирка да ни подканя отново във влака.
Глава трета
„Човек, роден от жена,
има малко време да живее.“
Враните отново се въртяха по небето, като се издигаха, разпръскваха се, падаха, на склона човекът продължаваше да оре. Слънцето все още грееше, светът беше непроменен.
„Сред живота ние сме в смъртта, от кого да търсим помощ, освен от Теб, о Господи, който поради нашите грехове си справедливо недоволен?“.
Сдържах дишането си, като очаквах нещо да се случи. И скоро, разбира се, така и стана; тръгнаха напред и започнаха да отпущат въжетата. Погледнах нагоре. Максим стоеше няколко крачки по-далеч, неподвижен, черна сянка. Всички бяхме черни в златната слънчева светлина. Но гледах лицето на Джайлс от другата страна на отворения гроб, — Джайлс, със силни челюсти, с хлътнали очи плачеше и не се опитваше да спре сълзите си. Джайлс и Роджър до него.
Но не можех да гледам лицето на Роджър, отклоних поглед в смущението си. Сега пристъпваха напред.
„Но щом като Всемогъщият Господ в своята голяма милост е решил да вземе при себе си душата на нашата любезна сестра, която лежи тук, следователно ние предаваме тялото й на земята.“
Сега се наведохме и хвърлихме шепа пръст. Хванах ръката на Максим. Пръстите му не отговориха на моето стискаме и бяха студени. Отново видях Беатрис, жива пред мен, както я виждам постоянно и сега — Беатрис в костюма си от туид и дебели спортни обувки да идва към мен през тревата, обикновеното й открито лице изпълнено с любопитство, интерес, приятелско чувство, Беатрис, от която никога не бях чула неприятна или нечестна дума.
„Чух глас от небето, от сега нататък блажени са тези, които умират в името на Господа.“