Отидох в градината при кухнята. Мислех, че стените ще я защитят, но цялата далечна стена стоеше в куп развалини, вятърът беше нахлул там и бушувал лудо, като е разкъсвал, изкоренявал, разхвърлял. Вратичката беше полуизкъртена, трябваше да бутам много, за да мога да мина. И когато направих това, като се препъвах, съжалих.
Ореховата алея беше изчезнала. Там, където красивите стройни млади дървета се бяха издигали в арка, където се бях разхождала, за да се наслаждавам на полето в далечината и на блестящата сребърна игла на църквата, имаше само купища откършени клони и нещастни, бледи, голи стебла.
Тогава се разплаках, като застанах там, но тези сълзи бяха безсмислени и скоро престанаха.
Беше доста студено. Небето навсякъде беше равномерно сиво, светлината водниста. Обувките ми бяха прогизнали, а краят на пеньоара залепна в краката ми.
След това ме завладя отчаяно и свирепо желание за Максим, и за нищо друго. Не можех да понеса да съм сама тук. Не си спомнях какво си бяхме казали накрая, колко голямо недоразумение съществуваше помежду ни. Знаех, че не бях обяснила както трябва всичко, не му дадох да разбере защо, причините за всичко, което се беше случило през тази изминала година, а и преди. Не му се извиних.
Почти се затичах през тревата към терасата на къщата. Трябваше да се облека и след това някак си да разбера къде е отишъл и да го накарам да се върне вкъщи.
Но когато минавах през хола, видях вратата на кабинета отворена и едно писмо изправено на мастилницата. Влязох. Беше обикновен бял плик без адрес. Но знаех, че е за мен и седнах на един стол, отворих го и зачетох.
Въпреки че знаех. Нямаше нужда да го чета. Знаех какво е имало в главата и сърцето му, какво го е занимавало непрекъснато, знаех за вината му и как е виждал истината за всичко.
Не ни наказват за греховете ни, а самите грехове ни наказват. Не можем да живеем с мисълта за вина през целия си живот.
И когато привърших с четенето, чух гласове, Дора ме викаше.
Бяха дошли да видят как сме, какви пакости има, бяха разтревожени. Тогава се разплаках поради добротата и вниманието им и им разказах, каквото можех за Максим и след това всичко беше иззето от моите ръце, изпратени бяха съобщения, хора идваха и си отиваха, а после дълги часове само чаках и чаках за новини и да поправят телефона, както и накрая стана, така че когато той звънна, аз се обадих и чух какво ми казваха за Максим.
Глава двадесет и втора
Той бил почти стигнал. Открили колата близо до шосето, смачкана от дървета, край един тесен, извит път недалече от Мандърлей. Аз самата бях карала натам преди една година, а двамата заедно бяхме пътували много пъти.
Не исках да отида. Помолих ги да се обадят на Франк Кроулей. Той е стар приятел, казах им, ще идентифицира Максим, няма да има никакво значение кой ще го направи. Но не можеше така, не позволиха. Аз бях най-близката му роднина. Жена му. Госпожа де Уинтър. Аз трябва да отида.
Странно беше, че беше невредим, само малки одрасквания по челото. Не можех да разбера защо е мъртъв. Но не мислех за това. Не го виждам там. Виждам го навсякъде, където сме били заедно, по пътя за Монте Карло, да се разхождаме през Хепи Вали с Джаспър, който подскача около краката му, да стои до мен с ръце върху перилото на стария кораб към Истанбул между залез-слънце и сърпа на месечината, да гледаме Кобетс Брейк от върха на затревените скатове.
Не, не го виждах там.
От начало не исках никакво погребение, от никакъв вид, но трябваше да има нещо, а и другите го искаха, — Джайлс и Роджър, Франк Кроулей, старият полковник Джулиън. Но не трябва да бъде в църквата на Керит, нито в селската църквица на Кобетс Брейк. Не исках това, сама се учудих на упоритостта си и не исках никакъв гроб.
Не трябва да бъде погребан в гробницата до нея, това не бих могла да понеса, а нямаше друго място и така той няма да бъде изобщо погребан, не бива да има никакво тяло за погребение. Щях да намеря друг способ за това, което ставаше.
Отидохме в едно малко, спокойно непознато място, на двадесет мили далеч от мястото, където колата се бе ударила в дървото, — не бях го виждала преди, а и нямаше никога после да го видя, беше твърде безлично дори да го запомня. Затова го бях избрала с помощта на Франк. Той го намери, той уреди всичко.
Бяхме само седем души и свещеникът, скоро церемонията привърши. Тя не дойде, нито пък Фейвъл. Бях направила всичко никой друг да не знае. Но след това, когато завесите се отвориха и затвориха пак и той си беше отишъл вече и ние излязохме навън в сивия и влажен въздух, миришеше на есен и на море и видях една фигура с палто, висока, слаба, някак си позната, но човекът се обърна деликатно и когато отново се взрях, него го нямаше. Дълго след това Франк ми каза, че е бил младият Робърт, лакеят от Мандърлей, който чул някакъв слух и дошъл от Керит, където все още живеел, но само се завъртял, защото не искал да се натрапва.