След известно време без никакво учудване, той вдигна поглед нагоре. Очите му бяха подпухнали и зачервени, пълни със сълзи. Сълзи обливаха лицето му и течаха по синкавите оттенъци на брадата му. Не само че виждах и чувах, но почти подушвах и усещах нещастието му, дълбочината на безпомощната му мъка.
Той нищо не каза, само ме гледаше като дете и след това отново захлипа, раменете му се тресяха и не правеше никакво усилие да спре, само притискаше прасковения пеньоар към лицето си и плачеше в него и бършеше очите си с него, и от време на време дълбоко вдишваше въздух като удавник. Беше ужасно, възмутена бях от него, възмутена бях от себе си поради това, че безкрайната му мъка ме отвращава. Така бях свикнала с Максим, той беше единственият мъж, когото познавах, а Максим никога не беше плакал, нито веднъж, това не можех да си представя. Мислех си, че не е плакал от третата или четвъртата си година. Когато биваше дълбоко развълнуван, личеше по лицето му, ставаше много блед и кожата му се опъваше, очите му придобиваха твърдост или някаква сянка ще премине, но самоконтролът му беше абсолютен. Не смеех да си помисля как би реагирал на поведението на Джайлс сега.
Най-после затворих вратата и седнах на края на леглото, по-близо до него и дълго време седях така, мълчалива, нещастна, увита в халата си, а Джайлс плачеше. След известно време нещо вътре в мен, някаква гордост или резервираност просто изчезнаха и повече не ме интересуваше, струваше ми се, че е редно той да даде воля на чувствата си по този начин и че аз трябва да стоя тук, да го оставя да плаче, да му правя компания.
— Какво ще правя? — изведнъж каза той и отново ме погледна и фактически не говореше на мен и не очакваше отговор: — Какво ще правя без нея? Тя беше моя живот цели 37 години. Знаеш ли къде се срещнахме? Казвала ли ти е някога? Паднах от коня и тя ме вдигна, качи ме на коня и ме заведе у дома — бях си счупил китката. Тя просто взе един колан или шал или нещо такова и подкара моя кон заедно със своя, а той беше труден кон, но послушно тръгна като детско пони, хранеше се от ръката й. Трябвало е да се чувствам кръгъл глупак, сигурен съм, че изглеждах такъв, но не се чувствах така. Не ме интересуваше как изглеждам, така ми подейства тя веднага, нищо не ме интересуваше, когато бях с Беа, разчитах на нея, изцяло, за всичко. Искам да кажа, тя беше босът, тя се грижеше за всичко, разбира се, ти знаеш това. Никога не съм бил нещо особено, никога нямаше да бъда, въпреки че бях съвсем добре, само че Беа правеше така, че ме поставяше на крака и след това всичко беше наред, без капка грижа за света, щастлив като птичка — много е трудно да се обясни.
Сега ме гледаше, очите му търсеха лицето ми. За какво? За потвърждение? За одобрение? Не знаех. Той беше като малко кученце с хремави очи.
— Знам, — казах. — Виждах колко сте щастливи, колко си допадахте. Беше нещо, е, всички го виждаха.
— Наистина ли? — Лицето му внезапно светна с жалък израз на радост.
— Разбира се, отвърнах. — Разбира се, че го виждаха.
— Всички я обичаха, всички се възхищаваха от нея, тя нямаше никакъв враг, въпреки острия й език. Но тя можеше да казва каквото мисли, да скастри някого, а после всичко се прощаваше и забравяше, тя имаше толкова много приятели, знаеш, всички тези хора днес, всички хора на погребението, видя ли ги всичките?
— Да, да, Джайлс, видях ги. Много бях трогната. Сигурно това е такава утеха за теб.
— Утеха? — Той се огледа наоколо внезапно, в отчаянието като че ли за момент беше забравил къде се намира и след това към мен, а очите му не ме виждаха.
— Утеха — каза той.
— Да, че толкова много хора, които са обичали Беатрис, бяха там.
— Да, но няма утеха, — каза той съвсем просто като че ли обяснява нещо на някое глупаво дете. — Виждаш ли, тя е мъртва и умря, когато не бях там. Умря в болницата, не вкъщи, не бях при нея, изоставих я. Тя никога не ме е изоставяла, нито за миг.
— Не, Джайлс, не, не бива да са самообвиняваш. — Безполезни думи.
— Но аз съм виновен.
Не казах отново „не“, нищо не казах. Нямаше смисъл да се казва каквото и да е.
— Тя е мъртва и не знам как ще живея от сега нататък, виждаш ли. Сега съм нищо, нищо без нея. Никога не съм бил нещо без нея, не зная какво да правя. Какво ще правя? Не мога без нея, виждаш ли, не мога без Беатрис…
И сълзите бликнаха от очите му и потекоха по лицето му и той хлипаше, като издаваше пресипнали грозни звуци, без да се въздържа, като бебе. Приближих се и седнах до него и го прегърнах, разплакан, безпомощен, самотен, изпълнен с мъка дебел стар човек. Най-сетне и аз заплаках с него и плаках за него и за Беатрис също, защото я обичах… Но не бяха сълзите ми само за Беатрис, по някакъв странен начин бяха за толкова много други неща, други загуби, други тъжни неща и когато сълзите ни пресъхнаха, седяхме тихо, прегърнала горкия Джайлс, без да му обръщам никакво внимание — само бях доволна, че съм там, малка утеха за него в тази тъжна къща, изпълнена с мъка.