Враните отново заграчиха, а след това внезапно се спуснаха надолу в дърветата и замлъкнаха, синьото небе опустя.
Мъжете бяха сложили вече ковчега на раменете си и се обръщаха и ние се обърнахме и се подредихме зад тях.
Максим застана вдървено до мен и когато потеглихме, той се движеше странно, неравномерно, като сглобен дървен човек. Рамото му беше много близко до моето, без да го докосва и като го погледнах, видях стиснатата му уста и нежните бръчки в ъглите на очите му, видях, че беше смъртно блед, а аз бях на хиляди мили далеч и не можех да бъде с него, той си беше отишъл от мен в миналото, в своя личен, затворен свят в деня, когато новината ни настигна и в който аз никога не можех да го последвам.
Чудех се дали помни онзи друг път, когато бавно, ужасно бавно вървяхме зад един ковчег. Не знаех.
Грешно е да си въобразяваме, че можем да проникваме в мислите на друг човек, независимо колко ни е близък, независимо колко упорито смятаме, че сме част от неговата най-интимна същност. Не сме. Дванадесет години по най-различен начин ние бяхме едно, всичко споделяхме, нямахме никаква тайни един от друг. И все пак миналото криеше тайни, миналото хвърляше своята сянка, а сенките понякога ни разделяха.
Извърнах поглед от него, погледнах нагоре и около мен и отново се появи тази дива вълна от чувства и усещането за недействителност. Отново ми прилоша и трябваше да ги потисна. Не можеше да бъде, не бях тук. Не може да сме се върнали.
Бяхме се върнали и като че ли бях умирала от глад дълги години и внезапно съм седнала на банкет, на маса, покрита с най-вкусна и мамеща храна; или ужасно жадно, умираща от жажда, защото съм имала само ръжда, пясък и пепел в устата, а сега лежах на брега на хладен, чист поток и можех да поема вода в шепите си и да пия, пия. Бях гладна и се хранех, бях жадна и пих, бях сляпа, а сега виждах.
Не можех да се нагледам на това, което ме заобикаляше — полето, скатовете, живите плетове, възвишението отпред, изораната земя, склона със златните дървета, ароматът на пръст и шумоленето на късни листа, усещането за далечното море, тесните пътеки, малките къщички, далечното ехо на стрелба, лаят на куче при вратата на една къщичка докато минаваше нашата тъжна процесия, валма син пушек от комините, който се вие в златния, осветен от слънцето въздух. Един мъж на кон, големият, лъскав задник на кобилата, закръглен като кестен. Мъжът забави движението си заради нас, след това спря и свали шапката, когато кортежът се проточи край него, и аз го погледнах от прозорчето на колата, полуусмихната, но той стоеше неподвижен и не ме погледна. Чудех се дали е приятел или съсед и се обърнах да питам Максим. Но Максим не го беше видял, — мислех си, че изобщо не ми обръща внимание, нито на деня, на мястото, където бяхме стигнали, нито на ездача, който стоеше там. Максим се взираше напред, като виждаше, или се опитваше отчаяно да не вижда други места, други гледки. Но аз не можех да си наложа да не гледам наоколо и да потъвам във всичко, което виждах, както не можех да накарам сърцето си да спре.
Независимо колко трагична беше причината на нашето присъствие тук, бях щастлива и радостна от красотата и великолепието на света извън прозореца на черната кола. Само бях слаба от неверие и благодарност, защото радостта ми ме караше да се чувствам виновна и трябваше да я пазя за себе си и не можех да я призная на никого, — нито на него, нито на някой друг.
Предишната нощ, докато спях неспокойно и неудобно в чуждото студено легло, а съзнанието и тялото ми все още не бяха отдъхнали от умората и досадата на пътуването, се събудих от някакъв объркан, тревожен полусън за колела на влак и равни, сиви, скучни френски поля, наоколо ми нямаше никакъв шум, пълна тишина и за няколко минути бях объркана и не знаех къде съм и защо. След това, когато си спомних, първо усетих изблик на възбуда и радост, че съм тук, че съм в Англия след толкова години изгнание и носталгия и копнеж — това щастие изтри всякаква друга действителност.
Стаята беше пълна с чудна, мека лунна светлина, докосваше тоалетката, боядисана в бяло, придаваше лъскавина на бледите стени, простираше се по повърхността на огледалото и по стъклото на една картина и по сребърните гърбове на четките ми и ги превръщаше във вода. Тихо прекосих стаята и се страхувах да вдигам шум, за да не го събудя, страхувах се дори да погледна към дългата фигура, свита като зародиш в леглото, знаех колко е изтощен, изстискан от физически и емоционални вълнения и че се нуждае от спасителен сън. Така бързо бях прибрала багажа, като не знаех какви дрехи да взема. Тъй като нямах прислуга да се грижи за тези неща, сега всичко лежеше на мен и трябваше да бъркам в куфара няколко минути, докато усетя меката памучна тъкан на пеньоара си.