— Извинявай, — каза отново Джайлс, — извинявай.
Но дал беше поради това, че спомена името на Ребека, или че ме държа будна в своето отчаяние, не можех да кажа…
— Джайлс, мисля, че трябва да се върна в леглото си, ужасно съм уморена и Максим може да се е събудил и да се чуди къде съм.
— Да, разбира се, отивай. Господи, Боже мой, вече е четири и половина… Извинявай… много съжалявам…
— Не, недей, недей да съжаляваш. Наистина.
Като стигнах до вратата, той каза:
— Иска ми се да останеш.
Аз се поколебах.
— Старият Джулиън е прав и Беатрис винаги казваше. Много е глупаво, казваше тя, че толкова дълго време живеете далеч без причина.
— Но трябваше, трябва Джайлс, мисля, че Максим не би могъл да издържи да се върне у дома, когато… когато Мандърлей не съществува вече, ох, всичко…
— Може да купите друга къща, елате тук, има достатъчно място тук, не, не, вие не бихте искали такова нещо. Жалко, че не можа да види Максим преди това, тя не говореше за чувства, но той много й липсваше, през цялата война. Не го казваше често, но аз знаех. Жалко, че не можа да го види пак.
— Да, — казах. — Да. Много съжалявам.
Той гледаше прасковената сатенена роба, която все стискаше в ръце. Казах:
— Джайлс, ще дойда и ще ти помогна да приберем всичко това утре сутринта, сега го остави така. Мисля, че ще е добре да се опиташ малко да поспиш.
Той разсеяно ме погледна, след това отново впери очи в робата.
— Това не беше нещо обичайно за нея. Тя не си падаше по коприните и сатените и такива работи, повече й харесваха практичните неща. — Той продължаваше да се взира в лъскавата, плъзгава материя. — Мисля, че сигурно Ребека й я е подарила.
Както говореше, една ужасно жива картина се появи в съзнанието ми така ясна, като че ли съм била там, — Ребека, която не бях виждала през живота си, високата, стройна, чернокоса Ребека, изключително красива, да стои горе на големите стълби в Мандърлей с ръце на перилото, устните й свити в слаба, сардонична усмивка и да ме гледа, като ме преценява подигравателно, като се забавлява, облечена в прасковената сатенена проба, която сега беше смачкана в дебелите ръце на Джайлс.
Изтичах навън, надолу по коридора, като почти се спънах и ударих рамото си в ръба на стената, намерих нашата стая, връхлетях вътре цяла разтреперана, ужасена, защото се беше върнала при мен. Тя отново ме преследваше, а аз бях повярвала, че е напълно забравена. Но вече в стаята ни, в първата слаба светлина на деня, която се процеждаше през износените стари памучни пердета, видях, че Максим дълбоко спи, в същата поза, в която го бях оставила. Не беше се помръднал и се спрях закована на място, а след това затворих много внимателно вратата, за да не го събудя и не можех да говоря, нито да му разкажа за това. Сама трябва да се справя, да победя привидението, да запратя звяра отново в бърлогата му без ничия помощ. Максим не бива да бъде разстройван или обезпокояван за това, Максим не трябва никога да знае.
Не си легнах, а седнах на табуретката до прозореца, като гледах навън през една пролука в пердето, в градината, овощната градина и мястото за конете по-нататък. Всичко сега се превръщаше от нощ в полумрак призори, безцветен, безплътен и беше така красиво, че ме изпълваше отново с носталгия и вече не бях изплашена, бях ядосана, ядосана на спомена, ядосана на себе си, ядосана на миналото заради силата му да разстройва и вгорчава тази красота. Но преди всичко, ядосана по един студен и горчив начин от нея заради това, което е била и ни е причинила, нещо, което никога не може да се развали заради начина, по който можеше да ни достигне през толкова много години, така мощно в смъртта, както в живота. Ребека.
Но с настъпващата светлина виждах дърветата и храстите, а после и конете в далечината възприемаха нормалната си форма и след това бледата перлена мъглица на зората започна да се изпарява и да се вие около тях като коприна, предена от някаква невидима ръка, която ги украсява и втъкава неуморно, тихо и една странна екзалтация се породи в мен, радост и прослава на утринта, на новия ден в това място, у дома, в Англия, в живота, който ни предстои. Прииска ми се да отворя прозореца и да викам през полето, през всичките тези мили, за да стигне до мястото, където беше погребана в тъмната, тиха крипта.
— Жива съм, — исках да викам, — чуваш ли? Жива съм и той е жив, и ние сме заедно. А ти си мъртва и никога повече няма да ни навредиш. Ти си мъртва, Ребека.
Глава пета
Закусихме сами в столовата. Джайлс спеше и когато се обличах, видях Роджър да отива при конете, да върви бавно и тежко. Откъм гърба беше също като баща си, същия дебел врат върху широки рамене, обикновен мъж към тридесетте, обикновен, приятен, главата му пълна само с коне и кучета. Едва го познавах, никога не беше имал някакво отношение към живота ми.