Но е бил летец и се е сражавал във войната храбро, получил орден за храброст, а после бил свален от вражески самолет и изгорял до неузнаваемост. Така че ако сега се беше обърнал, нямаше да видя стария, закръглен, свеж Роджър с открито лице, с доста прилична външност, но не особен, а ужасната маска с опъната, лъскава кожа, която се бели, бяла и на петна, с полузатворени очи, изпод наранени клепачи без клепки. Така че трябваше да се контролирам всеки път, когато го видя да не трепна, да не се отвърна отвратена от него. Останалата част на тялото му беше невероятно осакатена.
Роджър подвикваше тихо и чакаше сивият, а след това и тъмнокафявият кон да дойдат при него в галоп, бъдещето му беше съсипано. Представях си го отново както си седях и пиех кафето и гледах как Максим бели една ябълка, а видът на ръцете му върху плода извикаха у мен, както всеки ден, спомена за онази първа закуска, когато го видях да се храни, сутринта в Монте Карло, когато отидох, обхваната от любов, от мъка, да му съобщя, че трябва да замина за Ню Йорк същия ден с госпожа ван Хопър. Всяка подробност на дрехата му, начина на хранене, на пиене, всяка негова дума бяха безсмъртни за мен, нито една малка подробност не можеше да избледнее, да бъде сбъркана или забравена.
Погледна ме и какъвто и израз да имаше лицето ми, той го дешифрира и чрез него стигна безпогрешно до това, което чувствах и мислех. Все още не съм се научила да скривам нещо, своите надежди и страхове, всякакъв нюанс на емоции все още ясно се изразява на лицето ми като на дете, знам това. Все още не съм зряла жена в това отношение. Мисля, че той не би го искал. Сега, в тази столова, пълна със старомодна дъбова мебел, с нощния хлад все още вътре, понеже отоплението не работеше добре и ужасния спомен от вчерашния обед, когато старият полковник Джулиън беше се изправил, за да вдигне тост по случай завръщането ни. Максим остави ябълката и ножа до чинията, посегна през масата и хвана ръката ми.
— О, милото ми момиче, колко много искаш да останеш тук по-дълго, нали? Колко се страхуваш, че ще стана и ще ти кажа, че трябва да си съберем багажа сега, веднага и да извикаме кола колкото се може по-бързо. Ти си се променила откакто се върнахме, знаеш ли? Изглеждаш друга, нещо е станало с очите ти, с лицето ти…
Засрамих се, дълбоко се засрамих. Чувствах се виновна, че не успях да скрия каквото и да е от него, да имам свои тайни. Като се държах здраво за радостта, че съм отново у дома, страхувах се, че той не я споделя, бях ужасена, както той каза, от мисълта скоро да си отидем.
— Чуй. — Той стана и отиде при прозореца и сега ме повика с пръст и аз веднага отидох и застанах до него. Горната порта беше отворена, Роджър беше извел конете.
— Аз не мога да отида там, знаеш това.
— Разбира се, ох, Максим, не ми минава и през ума да искам такова нещо, по това няма две мнения. И аз не бих могла да понеса да се върна в Мандърлей.
Когато казах това леко и убедително, знаех, че е лъжа и малкото змийче на вината се раздвижи и започна бавно да се отвива, вината и постоянният й спътник — измамата. Мислех за това ден и нощ, тази мисъл беше винаги в съзнанието ми, просто далеч от погледа ми, чакаше ме, мечтаех за него, Мандърлей. Не беше далеч. Оттатък нивите, далеч от това ниско, красиво, спокойно село навътре в сушата, от другата страна на високите голи гърбове на хълмовете и пак надолу, между тях, покрай тясната ивица земя край реката, към морето и то принадлежеше на друг живот, преди много години, към миналото и все пак толкова близко, както следващото ми вдишване. Празно? Съсипано? Напълно унищожено? Застроено? Пустош? Или възстановено, отново пълно с живот? Кой знаеше? Исках да разбера какво е. Не смеех.
Мандърлей.
Рядко се бавех, всичко изникваше в съзнанието ми, изправяше се пред очите ми в една секунда.
Казах:
— Не мислех за Мандърлей. Все още ми беше трудно да произнасям това име, усетих как Максим замръзна веднага.
— Но Максим, хубаво е да сме в Англия. И ти така мислиш, нали? Как изглежда светлината, дърветата, всичко. Не можем ли да останем малко повече? Може би да отидем някъде, в някои непознати места, искам да кажа, не в някое от предишните. Нови места. Никой няма да ни познава, да ни види и после можем да се върнем и да си отнесем спомените, ще ни стигнат за цял живот. При това, не смятам, че трябва да оставим Джайлс, ще изглежда толкова жестоко. — Бях му разказала съвсем накратко за предишната нощ. — Още няколко дни тук, за да му помогнем да се поуспокои и след това, е, Франк ни покани в Шотландия. Не можем ли да отидем там? Иска ми се да я видя, никога не съм била, и да се срещна със семейството му. Приятно беше да го видим толкова щастлив, нали?