Знаех, че войната се беше отнесла зле с Лондон, приемах, че нещата няма да изглеждат същите, — ще бъде по-беден, наранен и не исках да си спомням последното ужасно посещение с Максим и Фейвъл и полковник Джулиън при лекаря на Ребека и значението на всичко, което последва. Е, това беше нещо друго, нямаше да има нужда да видим тази улица отново, щеше да бъде съвсем лесно да не отиваме там.
Лондон. Бях човек от провинцията, знаех, че зелените поля, пътеки и хълмове, миризмата на разорана земя и нежният призив на горските гълъби дълбоко в хладните гори ми бяха нужни до края на живота. Никога не бих могла да съм щастлива сред движението и гледките по твърдите паважи на града, с високите здания около мен.
Но Лондон отново, само още един път, за един ден, не повече. Ох, моля ви. Полуобърнах се да погледна Максим, почти го помолих. Той каза:
— Ще дойде тук да види Джайлс и мен вдругиден.
Лицето му се затвори, гласът му беше напрегнат, веднага получих предупреждението, затворих си устата и не продумах.
— Страхувам се, че ще продължи няколко часа. Искам да го обсъдим и приключим в един ден. Не искам да ми тежи. Ще се наложи сама да се забавляваш, но ти се иска, нали? Искаш да си на въздух, навън.
Не издаде с нищо, че може да не му е приятно, усмихна се, отново, внимателен, като говореше по обичайния си начин като на дете. Отново нещата се връщаха сега, когато бяхме тук. Беше ми казал, че съм се променила, откакто се бяхме върнали, но и той се беше променил, имаше признаци тук и там, които намекваха за стария, другия Максим.
Усмихнах се, отново отидох при огъня, взех духалото и започнах да духам с наведена глава, далеч от него.
Лондон избледня. Нямаше да отидем там.
— Надявам се, че всичко това няма много да те разстрои, — казах.
— Няма да допусна. Трябва да се направи, просто ще трябва да го приемем. Много от работите на Беатрис са отделно от моите и на останалите членове на семейството, били са така, откакто се омъжи. Но каквито и недовършени неща да има, трябва да се изяснят веднъж завинаги и след това можем да си отидем.
Той стана и дойде при мен, като стоеше изправен, много висок и строен точно зад мен. Усещах го до гърба си.
— Дай ми тези неща да видя дали ще мога да оправя огъня.
Подадох му духалото и се изправих.
— Но можем да отидем в Шотландия.
Той се усмихна и видях, че изглежда уморен, изтощен, кожата му беше нежна и като че ли слабо наранена под очите и той отново беше нараним и се чудех защо ме е било страх.
— Разбира се, — каза той уморено — ще имаш твоята почивка. — И се наведе да ме целуне по челото, преди да продължи да оправя слабия огън.
Глава седма
Цялата тази нощ и следващия ден, каквото и да виждах или чувах, както и да отговарях на Максим, той беше далеч от мен. Натиснах ключа и животът продължаваше, но не беше истински живот, нищо не значеше.
Единственото действително нещо беше белият венец на тревата до гроба и черната буква, елегантна, грациозна, смъртоносна върху коравата картичка. Те ме придружаваха, танцуваха пред очите ми, дишаха и наблюдаваха и шепнеха, трептяха на рамото ми и не спираха, нито ме оставяха на мира.
Кой? Продължавах да се питам, когато оставах сама, кой беше направил това? Как? Защо? Кой искаше да ни изплаши? Кой ни мразеше? Кога бяха пристигнали? Бяха ли там, когато намерих венеца? Не, знаех и бях странно сигурна, спокойно сигурна, че не можеше да бъдат там. Когато прекосих църковния двор и застанах до гроба на Беатрис, когато се наведох да разгледам цветята и видях белия венец, бях съвсем сама, ако не беше така щях да забележа. Нямаше никой друг, никакъв наблюдател в сянката, нищо, освен самия венец, който ме разстрои.
Заемаше изцяло мислите ми, беше с мен дори когато вършех рутинните работи през тази нощ и на следващия ден, като някаква мелодия, която свирех така, че най-после просто свикнах и я приех и това малко ме успокои.