— Приключихме, — каза той. — Всичко е уредено. Няма проблеми, нищо не ни засяга вече.
Спрях до вратата. Конете бяха в горния край на ливадата и не дойдоха при нас, нито вдигнаха главите си от тревата. Трепнах.
Максим каза:
— Утре — Шотландия. Бих искал да тръгнем рано.
— Ще прибера багажа след вечеря. Не е много.
— Имаш ли достатъчно топли дрехи? Ще трябва ли да спрем някъде? Там сигурно е доста студено.
Поклатих глава.
— Искам само да отидем там.
— Да.
Вярно беше. Исках да се махна от тук, не заради къщата или заради Джайлс и Роджър, не дори защото беше толкова мрачна и пуста и неподредена без Беатрис.
Не смеех да мисля за завръщане в чужбина. Не можех да понеса това, не исках да отида. Вместо това си представих пътуването с влак през Англия, часовете, през които просто ще гледаме и гледаме през прозореца градове, села, горите, полята, реките, хълмовете, земя и море и небе. Исках огромни глътки от това, нямах търпение да чакам.
Щяхме да вземем книги от тук и да купим още на гарата. Когато не ни се гледаше през прозореца, щяхме да четем и да се храним във вагон-ресторанта заедно и да играем пикет, това ще е ценно време и всичко, което се случи тук, ще избледнее, докато стане съвсем недействително.
Върнахме се в мълчание, доволни за последната ни нощ в тази къща.
На вечеря Максим каза, като вдигна поглед от чинията с риба:
— Бих искал да отида на гроба утре сутринта, преди да заминем.
Погледнах го, лицето ми внезапно пламна в огън и възразих:
— Няма да можеш, искам да кажа, че няма да има време, колата ще дойде тук в девет часа.
— Тогава ще отида в осем.
Той поднесе вилицата към устата си и спокойно продължи да яде, докато моята храна стана като лед и олово и кисела в устата ми и гърлото ми се сви така, че не можех да гълтам, нито да говоря.
Той не трябваше да отиде, не трябваше, но как можех да предотвратя това. Каква причина можех да измисля? Никаква.
Погледнах Джайлс. Помислих си, че и той ще отиде, ще го види, ще направи гаф и ще прочете картичката, ще я прочете на глас, ще задава въпроси.
Видях сълзи да текат по бузите му, без да ги изтрива и Максим го гледа смутен и отново извръща глава към чинията си.
— Извинете, — ножът на Джайлс затропа по чинията му, той стана и търсеше носната си кърпа. — Извинете. По-добре е да изляза за малко.
— Гоподи, какво му става? — каза Максим вбесен, а вратата едва се беше затворила.
— Жена му е мъртва.
Знаех, че гласът ми е груб и пълен с нетърпение, а не трябваше да е така, защото Максим просто искаше да се отърве от мъката на Джайлс, не искаше да бъде свидетел на това, той наистина разбираше какво става.
— Е, колкото по-скоро си отидем утре, толкова по-добре за него. Той ще се върне отново в нормалното си състояние. Това само удължава агонията му. Трябва да се справи.
— Да проверя ли дали колата може да дойде по-рано, можем да спрем някъде по пътя да закусим, нали? Знам колко омразно ти е всичко това.
Чувствах се лъжкиня, хитра, нетърпеливите ми благи думи така леко излизаха от устата ми. Но това беше за негово добро, за да предпазя Максим, да му спестя неприятности, това беше само заради него.
— Не, — каза той. — Остави нещата както са. Моля те, позвъни. Не искам повече.
Така и направих и повече не говорихме за заминаването ни на следващата сутрин и аз седях, ужасно уплашена до края на вечерта, играех си с чинията и въпросът блъскаше непрекъснато като метроном в главата ми.
Какво да правя? Какво да правя? Какво да правя?
Почти не спах. Не си позволих това, но станах точно призори, набързо се облякох и тихо, като виновен любовник, се измъкнах от тихата къща, ужасена при мисълта, че ще събудя кучетата или ще разтревожа конете. Но никой не ме чу, нищо не мръдна и аз се затичах, като си събух обувките, докато стигнах пътеката и като стъпвах по тревата, за да не вдигам шум по камъните. Ранната утрин беше все още спокойна и бледа и неописуемо красива, светлината ставаше все по-силна.
И аз едва я забелязвах, усещах само своите стъпки и страхът да не падна, чувах биенето на сърцето си, нищо не виждах.
Спомням си, че не изпитвах никакъв страх, нямаше възможност дори и за това, имаше само тайната и неотложността, и както тичах и спирах да си поема дъх няколко пъти и отново тръгвах, започнах да вървя много бързо, молех се дано стигна там и да мога да направя каквото трябва и да се върна отново без никой да ме забележи.
По едно време лисица изскочи от един процеп в плета и се стрелна през пътеката пред мен, друг път като вдигнах очи, погледнах точно в утринното лице на огромен бухал с широко отворени очи, кацнал на един клон.