Когато си легнах, стаята се залюля под мен, стените и таванът се разместиха и след това се стопиха, но не бях болна, знаех това, беше само от умора, умора и дълбоко, чудесно облекчение.
Спах както не бях спала от една седмица и без сънища и се събудих при ледено синьо небе и лек скреж на северната утрин.
Имала съм нужда от сън и бях сигурна, че това е помогнало и на Максим, настроението му беше по-леко, бръчките около очите и устата му се изгладиха. Депресията ми през време на пътуването предишния ден е била моментна и повърхностна и се вдигна заедно с вдигането на дъждовните облаци.
Франк пристигна точно малко преди десет в стар „Ландровър“, пълен с кучета и риболовни вещи зад мрежата, за да ни закара до имението и къщата си в Инвиралох.
— Извинявайте, — каза той, като отваряше вратите, — малко е грубоватичко, но тук не държим на деликатности.
Забелязах, че погледна с неудобство към Максим, елегантен както винаги и към полата ми от камилска вълна, но колата очевидно е била изчистена и килими покриваха седалките.
— По толкова труден терен трябва да се кара всеки ден и през зимата, разбира се, е още по-тежко, обикновено сме затрупани със сняг за няколко седмици преди и след Коледа.
Звучеше съвсем нормално и весело и като го гледах така леко седнал пред кормилото на джипа, разбрах, че е намерил своето място в живота и беше напълно щастлив, напрежението от миналото — забравено, старите му връзки с Мандърлей напълно прекъснати.
Пътувахме повече от 40 мили и почти не видяхме къща, освен някоя къщичка на пазач или ловна хижа.
Изкачвахме се по хълмове и по широките им била, по един тесен път и когато слънцето се показа, всичко около нас се проясни, виждаха се още вълнисти хълмове нататък, един подир друг към далечната черта на планината. Земята и дърветата имаха непознат за мен цвят, само бях чела за това, цветове като бежово, лилаво, кафеникаво и тъмновиолетово, линията на далечните върхове беше сребърна. Погледнах към Максим веднъж — два пъти и видях, че гледа напред и наоколо с по-голям интерес и любопитство от това, което беше показал от завръщането ни. Това и за него беше ново, друг свят, тук нямаше спомени и поради това можеше да се отвори за него.
Помислих си, че може да поиска да остане, може би ще можем да останем тук и никога да не се връщаме и като гледах наоколо, чудех се дали северният шотландски пейзаж може да ни стане дом.
Бях сигурна, че не може, тук сме на гости да си починем и възстановим, спрели някак си във времето и мястото и това не може да трае дълго, не може точно за нас.
За днес обаче беше идеално и ние бяхме изключително доволни и денят се сля с другите три, а шотландската есен преминаваше в златни и сини цветове и късно, при последните слънчеви лъчи, в зима.
Никога не бях мислила, че можем да преживеем такова щастие. Максим отново беше млад, прекарваше на чист въздух почти цял ден до тъмно, като ловеше риба с Франк, придружаваше го по хилядите акри необработена земя и диви хълмове, покрити с изтравниче, гори и езера, като ходеха пеш, яздеха, ловуваха. Лицето му пламтеше от удоволствие и от чистия въздух — старият, весел Максим и още по-безгрижен, какъвто никога не бях го виждала.
Къщата беше варосана и четириъгълна на един наклон срещу голямо езеро, от горните прозорци можеше да се видят километри вода, чиято повърхност се променяше десетки пъти през деня от сребриста до стоманена, от развълнувано гръмотевично сиво до черно в сърцевината. Отпред се откриваше отвор между хълмовете, където небето беше по-ясно и там имаше един остров, близо до който се намираше сребърният език на каменистия бряг с кея си и няколко лодки за гребане, зад къщата изтравничетата стигаха до горните хълмове. Селото беше на няколко километра далеч и нямаше други съседи. Повечето време собственикът на имението беше в чужбина, очевидно доволен, че Франк ръководи и се занимава с разпръснатата работна ръка.
Семейният им живот беше скромен, момчетата бяха енергични, жилави, пълни с приятелско чувство, след като бяха малко резервирани с нас в началото като майка си, Джанет Кроулей, учудващо млада жена с бързи реакции и голяма интелигентност, както и с естествена топлота.
Това беше идилично време, като балон, в чийто прозрачни стени бяхме всички ние. Карахме лодки по езерото до острова и си устройвахме там пикник. Максим и Франк се бореха и играеха с момчетата и като ги гледах, си кроях свои планове и бях изпълнена с надежди. Понякога с Джанет вървяхме километри или всички заедно, момчетата и кучетата бяха неуморни, изпреварваха останалите, а всяка вечер с Максим се разхождахме сами, като говорехме малко и духовете се скриваха в сенките и не смееха да се показват.