Аз ги освобождавах, привиквах ги, не ги оставях на мира.
Нищо не става случайно, ние сами определяме съдбата си, в това започнах да вярвам. Ако не бях проговорила и не гледах постоянно през рамото си, може би щяхме да прекараме остатъка от живота си спокойно, без тревоги.
И все пак не смятам, че бях виновна. Носех товар и той ставаше все по-тежък, както е с всеки товар, докато почувствах нужда да го поставя на земята или да получа помощ, за да го нося. Бях объркана, смутена и изплашена, да, особено последното, и ставаше все по-трудно да го прикривам.
— Толкова е хубаво да виждам Максим такъв, — каза Франк.
Бяхме карали по пътя, който се изкачваше нагоре от къщата и от брега на езерото към най-високите хълмове на имението и вече бяхме оставили джипа и вървяхме. Той трябваше да провери някакви елени, другите останаха, но аз бях дошла с него, защото бях заобичала това място, просто обичах да отивам там, да наблюдавам, да изучавам настроенията му, промените на светлината и времето, покорена от пространството и голямата му красота.
Като спряхме за минутка да си поемем дъх, погледнахме надолу към блестящото езеро, спокойно и тихо под лъчите на следобедното слънце.
— Сега чудовището е спокойно, — беше казал младият Фъргъс на закуска.
Разбирах, че за тях езерото е живо странно създание, чиито настроения влияеха на живота им всеки ден.
— По-добър е, отколкото си го представях, толкова спокоен, изглежда така добре. И по-млад, не смятате ли? Би трябвало да останете повече, госпожо де Уинтър, няма причина да не направите това, нали? Времето ще бъде хубаво още една седмица и нещо, няма да се застуди преди ноември.
Не отговорих, само погледнах красотата наоколо и мечтаех, мечтаех за това, което не можех да назова, но предполагам, че беше просто обикновена радост, каквато Франк беше намерил.
— Когато разговаряхме след погребението на госпожа Лейси, ти ме попита дали има някаква причина, поради която не можете да се върнете. Много съм мислил по това, задавал съм си този въпрос. Сигурен съм, че няма причина. Вашето място е тук или по-скоро в Англия, според мен, сигурен съм, че такъв живот ще ви хареса, на теб и на Максим. Никога не бихте могли да се върнете там, ще бъдете най-щастливи, ще ви е най-лесно на друго място, но не мисля, че животът в чужбина ще ви задоволи завинаги, не мога да си го представя за себе си, макар да зная, че Максим често беше посещавал тези места и, разбира се, там те е срещнал.
— Да.
— Но като го наблюдавах през тези пет дни, разбрах, че той е домошар, дори скръбта му поради смъртта на госпожа Лейси не развали това, нали? Той наистина се е отърсил от миналото, оставил го е зад гърба си, зад гърба на двама ви. Ще бъда доволен, ако гостуването тук ви е помогнало.
Далеч долу прехвърча дива патица, като се спусна към езерото, краищата на небето бяха в цвят на грозде, слънцето грееше високо, все още топлеше. Мухи хвърчаха в малки, гъсти бръмчащи облаци над изтравничето.
Ръката ми беше в джоба и пръстите ми търкаха краищата на картичката напред-назад като ръбове на болен зъб. Бях я носила дотук, не бях я изваждала, не бях я погледнала отново, страхувах се да я оставя, за да не я види случайно Максим. Трябваше да я изгоря или да я скъсам на малки парченца и да я заровя в земята:
Защо не бях го направила? Франк ме гледаше. Престана да говори.
Отдалечих се от него на няколко крачки, обърнах се и погледнах към елените — огромни, горди, кафеникави създания, застанали нащрек по високия склон.
Ако не говоря, няма да е вярно. Ако не кажа на Франк, ще бъде нещо въображаемо, още един кошмар.
Не бива да товарим другите с нашите сънища, когато се събудим, те се изпаряват.
Ако не говоря.
Не говорих. Просто извадих картичката от джоба си и я подадох на Франк.
После, понеже не можех да понасям да гледам лицето му, се обърнах отново към елените.
Точно тогава видях орела. Никога няма да забравя това, синьото небе и тишината, учудващата тишина, а после изневиделица тази прекрасна птица. Летеше високо над скалата, гледка, която Кроулеви ни обещаваха откакто бяхме дошли, ако „имаме късмет“. Но не беше справедливо, беше помрачена, дори тази много рядка и проста радост беше помрачена, мисля, че нищо не усещах, нито гняв, нито разочарование и положително не учудване. Нали бях свикнала с това?
Все пак, погледнах към Франк и разбрах, че и той беше видял птицата и за няколко мига я наблюдавахме двамата как кръжи лениво, с лекота, с разперени огромни крила, които едва движеше, но не направихме никаква забележка. Нямаше какво да се каже.