Спрях на вратата и гледах с голяма любов и задоволство картината в хола.
Кафето беше сервирано, каните и чашите бяха сложени на ниска масичка пред камината и Максим, седнал в голям фотьойл, се беше навел и галеше едно едро куче, проснало се пред него, което ръмжеше от удоволствие.
Нямаше никой друг в хола, така че можеше да се каже, че ни принадлежеше, че е стая в собствената ни къща вместо в хотел…
Имах си книга, но не ми се четеше, бях твърде щастлива с настоящето и света, който сама си бях изградила, за да ми се иска да се потопя в друг свят.
Така че за известно време просто седях до Максим, пиех си кафето, като се наслаждавах на топлината от камината, слушах тракането на часовника и след това биенето и нищо не ме засягаше, струваше ми се, че нищо не е в състояние да стори това.
Но след известно време се огледах наоколо, за да се занимая с нещо, като си мечтаех да съм жена с плетиво или бродерия, възнамерявах да стана такава. Е, добре, като отидем там, ще имам кошничка с неща за кърпене, виждах я сега, една кръгла плетена кошница, подплатена с памучна тъкан и с порцеланова дръжка на капака.
В ъгъла имаше бюфет с полуотворена врата. Отидох да видя какво има там и открих игри, кутии с табла, шах и детски игри, кубчета със смелия Безстрашко, една гора от камбанки, лов, един албум с пощенски картички, няколко карти на местността и един географски речник, но нищо, което да ме забавлява по-дълго време. Просто ми беше приятно да си седя, но знаех, че това дразни Максим, той вдигна рязко поглед от книгата си, като искаше да се настаня и да не се движа. Отидох при масата в центъра на стаята и взех куп списания. Те бяха с картини от провинцията от преди войната, внимателно подредени по дати и очевидно се грижеха за тях, — предполагам, понеже не можеха да се намерят напоследък. Започнах да ги разглеждам, демодираните рокли и реклами със странно изписани букви, снимки от ловни балове и жени странично яхнали коне, прочетох една статия за катедралата Сейнт Пол и друга за зайци и това ми достави такова носталгично удоволствие, — напомняха ми за журнали, които понякога четях през време на нашето заточение, стари броеве на Дъ Фийлд и как бях научила цели страници наизуст, как описанията и рисунките, най-малките подробности от природата на Англия задоволяваха малко носталгията ми, как трябваше да ги крия от Максим, защото се страхувах да не извикат твърде много спомени и желания у него, да не го наранят.
Едно дърво в огъня разпръсна искри. Кучето се премести, изръмжа и продължи да спи, отнякъде в хотела се чу глас, след това друг, кратък смях, тракане на чинии. Отново тишина. Другите, които вечеряха тук, си бяха отишли, качили се бяха горе или излезли. Веднъж Максим вдигна глава от „Лунния камък“, за да се усмихне, веднъж да хвърли дърва в огъня. Това е щастие, мислех си, това е щастието сега. И къщата Кобетс Брейк се полюшна като кораб на котва, спокойна, очакваща под лунната светлина.
Небрежно обърнах страницата.
Шокът беше неописуем.
Списанието беше старо, преди повече от петнадесет години. В онези години преди войната харесваха такива великолепни неща.
Беше снимка на цялата страница. Тя стоеше на върха на огромното стълбище, едната ръка леко сложена на перилото, другата на кръста, почти като на манекен. Позата беше изкуствена, при това точно премерена, прожекторът насочен така, че да я осветлява най-добре. Облечена беше в официална рокля от сатен в тъмен цвят, без ръкави, но с презрамка от деколтето, с рюшове през едното рамо и пелерина от самур, небрежно провесена през ръката й. Главата й беше леко извърната назад, като разкриваше дългата й бяла шия, черната й коса падаше в небрежни, безукорно сресани вълни, дълга, лъскава.
„Видели сте четките й, нали?“ Чух един глас да ми шепне. „Косата й стигаше под кръста й, когато се омъжи. Господин де Уинтъря решеше тогава.“
Виждаше се галерията зад нея горе на стълбата, балюстрадата и коридорът, преминаващ в сянка.
Сетих се, че никога не бях я виждала. Всички говореха за нея, всички я описваха, знаех как изглежда в подробности, колко е била висока и стройна, колко елегантна, с каква бяла кожа, знаех за черната й коса. За нейната красота. Но нямаше фотография, нито рисунка, нито портрет някъде.
И тъй, досега не бях я виждала.
Гледахме се една друга и сега виждах красотата и арогантността, тази искрица пренебрежение в очите й, студенината, силата на волята. Тя ме гледаше учудено и със съжаление, като ме презираше от голямата си висота, с която властваше от стълбището над хола.