Не смеех да си призная колко много ми липсваше и колко мечтаех за една английска църква, но понякога като четях и препрочитах вестниците, когато стигаха при нас от дома, попадах на обяви за служба следващата неделя и като ги четях бавно, думите ме изпълваха с голям копнеж.
Пее се за Причастие. Утринна служба. Хор на Вечерня. Станфърд в С. Дарк в С. Бърд. Бойс. Води Добра Светлина (Стейнър). Ти ще го пазиш… Пастор. Главен пастор. Отговорен за музиката в църквата. Епископ. Произнасях думите тихо на себе си.
Като гледах крадешком на две страни и от време на време и към олтара пред нас, видях сивите каменни арки, корнизи и стълби, строгите възпоменателни плочи за местни земевладелци, починали отдавна, и библейските текстове по чистите прозорци.
Четях тържествените, премерени думи, стъпките ни звучаха като стъпки на войници, докато вървяхме по пътеката, облицована с камък до дървената поставка за ковчега.
Имаше цветя, златни и бели като слънце и звезди в големи кани и вази на масата до купела.
Мислех, че сме откъснати от полето навън от църквата, но не беше така, защото слънцето влизаше през страничните прозорци и падаше по пейките и бледите камъни, и красивата ясна английска есенна светлина ме изпълваше с радост, че съм се върнала у дома, падаше върху главите и отворените молитвеници, за момент близна с огнен език сребърния кръст, докосваше меко и нежно простия, солиден дъбов ковчег на Беатрис, когато мъжете го поставиха на пода.
Глава втора
Максим извади писмото. Аз седях до нашата маса с изглед към малкия площад, който така много, харесвахме, а той отиде в хотела за цигари.
Не беше толкова топло. Спомням си, че облаци непрекъснато закриваха слънцето и внезапен вихър се втурна по една от страничните улички между високите къщи, като завъртя късчета хартия и листа. Бях загърнала раменете си със сакото. Лятото беше свършило.
Може би по-късно същия следобед щеше да има буря, времето бе започнало да се променя.
Облаците отново се появиха и площадът остана в сянка, без форми, странно тъжен. Няколко тъмнокоси дечица играеха в една кална локва, която сами бяха направили между камъните, като бъркаха водата с пръчки, носеха още пръст в малки дървени лъжички за сладолед, веселите им гласове достигаха до мен като бърборене на птички.
Наблюдавах ги, слушах ги и се усмихвах. Стараех се да не се разстройвам от децата.
Сервитьорът мина и хвърли поглед към празната ми чаша, поклатих отрицателно глава. Ще чакам Максим.
След това църковната камбана заби на часа, с остър, висок метален звук и слънцето отново заблестя като изостряше краищата на дългите сенки, затопли ме и ми подобри настроението. Малките момченца запляскаха с ръце в калта и извикаха ура за нещо, което ги зарадва. Вдигнах очи и го видях, че идва към мен с приведени рамене, лицето му като маска, зад която той винаги автоматично се опитваше да скрие каквато и да е тревога. Държеше едно писмо и като седна на вехтия метален стол, хвърли го на масата, преди да се обърне и да щракне с пръсти на сервитьора, — нещо, което той рядко правеше по стар, арогантен маниер.
Не познах почерка. Но видях пощенската марка и поставих ръката си върху неговата.
Беше от Джайлс. Максим не ме погледна, докато бързо го прочетох „… намерих я на пода в спалнята… чух силен, удар от падане… успях да я вдигна… Мейдмент дойде… някакво движение на гърба от ляво почти веднага… говор лош, но се прояснява малко… познава ме… болницата и лекарите не казват много… ужасно… живея с надежда…“.
Погледнах отново плика. Датата беше от преди три седмици. Понякога пощата пристигаше толкова късно, изглежда, че съобщенията са се влошили от края на войната.
— Сигурно е по-добре, Максим. Може би дори е напълно оздравяла. Ако не е така, щяхме вече да разберем — промълвих аз.
— Горката Беа. Няма да може да тича през четири окръга. Няма да ловува вече. Ако я накарат да се откаже от лова изобщо, това ще бъде добре. Не мисля, че е разумно за жена на шестдесет години. Винаги се е грижила за всичко. Не съм й бил от никаква полза, не заслужава това.
Той внезапно стана.
— Хайде.
Извади няколко монети от джоба си, остави ги на масата и тръгна през площада. Погледнах към сервитьора, усмихнах се извинително, но той беше вътре, разговаряше с някого с гръб към мен. Спънах се, почти паднах на плочите в стремежа си да настигна Максим.