Колкото повече навлизахме в тази внушителна, безупречна къща, толкова повече тя ме отвращаваше. Не я харесвах, но не се и страхувах от нея, тя не ме плашеше и бях странно горда от това.
Следвах гида до Максим послушно за половин час, но понеже ми стана много скучно и притеснително и исках отново да зърна огряната от слънцето градина, постепенно изостанах, като се забавих незабелязано в коридора, а те се изгубиха към една далечна галерия.
Престорих се, че гледам отблизо някакви скучни гравюри на амфитеатри и на колизеума. Те имаха успокояващ ефект върху моето неспокойствие.
Гласът на гида и стъпките замряха. Никой не беше забелязал, че съм изостанала, въпреки че след известно време Максим щеше да дойде да ме търси. Няколко метра пред мен, на края на един широк и празен коридор стълбище водеше нагоре и аз тръгнах по него, като се чувствах като дете да сънува, разхождах се из къщата сама и търсех някого или нещо, без да зная какво. Никой нямаше наоколо и предполагах, че вилата вече е безлюдна, освен гидовете и посетителите.
Стълбата се стесняваше и последната извивка беше най-стръмна. Тук беше по-тъмно, прозорците бяха малки и на високо, пролуки, през които само тънки стрели от слънчеви лъчи проникваха и нямаше какво да се види, — нито картини, нито мебели. Исках да стигна до върха като суеверно усещах, че трябва да стъпя на последното, стъпало, преди да започна да слизам. Но когато направих това, забелязах светлина в един четириъгълник напред, която падаше на голия под и като тръгнах нататък, видях, че два дървени капака за прозорци бяха полуотворени, като пазеха равновесие в центъра. Леко ги блъснах и като се отвориха, стъпих на една малка амбразура. Нямаше стъпало, беше открито място с бордюр като балконче наоколо и разбрах, че образува част от редица такива отвори на гърба на вилата.
Това, което видях, ме изненада, изглежда, че бях открила същността на къщата. Овощната градина и маслинената горичка бяха далеч, строгите градини се стелеха като внимателно оформен килим, а по-нататък, стигащи до шосето и големите входни врати, се спускаха покритите с гора склонове, по които се бяхме катерили, за да стигнем тук. След това, в далечината, сини и сиви и виолетови в края на деня, се простираха покриви и куполи, кули и кампанили на града и между тях едва се виждаше реката.
Беше много красиво. Взимаше ти се дъха, и усещането беше мое в този момент, тайна, която бях открила и задържах за себе си, като си представях, че никой преди това не е бил тук, — много по-красиво от тъпите, помпозни стаи и статуи и студените коридори на къщата долу.
А след това, като се наведох леко, погледнах направо надолу и към каменната тераса там далеч с урните си и лъвовете и коритата и окастрените малки дървета, — като че ли мен очакваха, викаха ме, мамеха ме. Започнах да треперя, гърлото ми се сви, дланите ми се изпотиха и станаха плъзгави, сграбчвайки парапета.
Градините бяха празни, съвсем празни, сенките бяха дълги и тъмни, като сенки на високи жени, застанали там, строги и чакащи. След това чух гласа да шепне, почти усещах дъх на врата си, видях черната коприна на ръкава й, ръката й облегната на капака до мен. Ако се обърна щях да я видя.
„Няма смисъл, нали? Никога няма да я надминеш… тя все още е истинската госпожа де Уинтър, не си ти. А той? Знаеш истината, нали, също и аз, и ти не можеш да я забравиш. Никога няма да ти позволим да я забравиш.
Тя няма да забрави. Тя е все още там, тя е винаги там. Ти си мислеше, че е изчезнала в миналото, че ще си лежи мирно и кротко, но тя никога няма да лежи мирно, аз няма да й позволя. Тя иска да й помогна и аз ще го направя: Никога не съм я разочаровала и сега няма да го направя. Ще бъда тук, ще говоря вместо нея, когато тя не може. Той я уби, нали? Всички го знаем. Аз знам. Тя знае. Ти знаеш. Той я уби. Максим де Уинтързастреля жена си, постави трупа й в една лодка и я бутна в морето и я остави да потъне, за да изглежда като нещастен случай. Но не беше нещастен случай. Беше убийство. Тя не се е удавила. Зная истината. Винаги съм я подозирала, но сега знам. Също и ти, и е по-лошо за теб, нали? Много тежко. Трябва да носиш това до края на живота си и никога не можеш да избягаш, независимо от това къде бягаш, в някое красиво място, в някое тихо, малко градче, — няма значение. Трябва да живееш с това и с него. Когато се събуждаш всяка сутрин, трябва да го погледнеш и тогава ще си спомниш. Този човек е убиец. Този човек застреля жена си. Той уби Ребека. Сега е твой съпруг. Когато заспиваш нощно време, гледаш го до себе си и това е последната ти мисъл, преди да заспиш и тя те следва в сънищата ти и ги разбърква и те стават ужасни, страшни.