Доста бързо се настанихме. Можем да останем, — каза Максим — и през зимата, защо не? Наистина бяхме си получили дозата слънце.
Чудех се колко бързо рутината на дните ни заедно се върна, как бързо се приспособихме към един модел да вземаме вестника, да закусваме късно, да се разхождаме, да изследваме, да гледаме картини, църкви, къщи, лицата на венецианците, лодките, които се плъзгаха тихо по копринената, черна вода, небето, сутрин и вечер над кампанилята. Последният път тук бяхме се гледали само един друг, така че не видях града, а само лицето на Максим.
Времето беше доста лошо, вятърът студен, духаше по улиците и откритите площади, като ни караше да седим вътре. Но понякога облаците се изчистваха и тогава отраженията на къщите ни гледаха от повърхността на водата, а позлатата по стените и боядисаните куполи блестеше. Имаше и мъгла, когато стъпките никога не спират във Венеция, а камбаните и ударите на веслата заглъхват в нея и не напуснахме тъмния хол с мебели в червено кадифе, освен за да си изпием кафето. След това ни оставаше много време, искаха ми се открити небеса и си мислех за изорани ниви и голи дървеса, а понякога сънувах, че съм застанала на скалите над Керит и гледам как вълните се гонят и разбиват върху черните скали.
Отначало Максим не се промени, оттегляше се по стария начин както през по-ранните години на нашето заточение, като търсеше моята компания. Много четеше, интересуваше се от скучните, обикновени новини от дома, които идваха с няколко дни закъснение, не искаше да си спомня болезнени неща от преди. Така че отново свикнах да внимавам какво говоря, да го щадя, да крия своите мисли. Опознахме Венеция и много от нейните творби на изкуството, както и ежедневието й, а също и някои от нейните жители. Станахме експерти, нямахме почти никаква нужда от пътеводител, изпитвахме се за дати и стилове и история и доджове и това беше приятно и може би полезно прекарване на времето.
Понякога го хващах, че ме гледа и лицето му потъмняваше, не можех да отгатна какво мисли. Понякога усещах, че се затваря в себе си и аз се затварях и това беше лесно, — можех да открадна десетина минути за носталгия и крехко самоутвърждаване, когато беше необходимо.
Получавахме писма. Имахме от Джайлс, Франк Кроулей писа веднъж, имаше пликове с писма за бизнес, на които трябваше да се отговори понякога, но те като че ли нямаха значение и не тревожеха Максим. Прекарваше само един-два часа, за да им отговори на една маса до прозореца на нашата стая, а след това излизаше сам да се разхожда из улиците на Венеция, или да се вози нагоре-надолу по Канале Гранде във „вапорчето“, един час евтино, безобидно удоволствие.
Дойде Коледа, беше странна и чужда като Коледите през всичкото време на нашето заточение. Бях свикнала на това и сега нямаше да е различно. Ще си разменим подаръци и ще ядем каквото беше обичайно и аз ще отида в някаква чужда църква, за да чуя службата на език, който не знаех, но иначе денят ще се прекара като всеки друг.
Не отидох в някоя от величествените големи църкви с празнично облечени тълпи Сан Марко или Салуте, повече нямах желание да се показвам пред хората. Вместо това станах рано, като оставих Максим полубуден и тръгнах по странични улици и тъмни, празни площади, през моста Риалто до една църква, която бях открила през моите самотни разходки и която ми беше харесала, защото беше тиха и по-обикновена от другите във Венеция. Не беше много позлатена, нито пък изпълнена с ценни рисунки, а една по-скромна, по-истинска църква, според мен. Никой няма да дойде тук, за да гледа или да го гледат, ще се промъкна незабелязана в сивото си палто със сива кожена яка и шапка.
Максим никога не идваше. Той не вярваше, както каза сам, освен в „някои истини“ и аз никога не го попитах повече. Наистина и аз не бях много сигурна в какво вярвам, бях необразована по въпросите на теологията, както и по много други, въпреки че бях възпитана с обикновените принципи. Познатите истории, но се молех, молех се отчаяно през тези последни години и получихме отсрочка и нашето спокойствие и взаимна близост като отговор.
Направих си път между семейства и стари жени в черни палта, като се промъквах към задната част на църквата, за да чуя Коледната служба. Сега, сред светлината на новозапалените свещи и огромни вази с клони и восъчни цветя, повишаването и спадането на гласа на свещеника и измърморените отговори, аз отново се молех да бъда пречистена от мисли и спомени, от шепнещите гласове, да забравя, да забравя. Имах намерение да се моля да бъдем доволни от това, което имаме, да благодаря за него, да бъда скромно благодарна. Но като коленичих разбрах, че не мога, усетих как се надига в мен огромен гняв и желание за къщата, — Кобетс Брейк беше тук, пред мен и аз мечтаех за нея и не можех да я оставя.