Предположих, че той ще иска да избегне да се види с нея, че тук ще се скрием, свити в канапетата с високи облегала, когато тя отиде на вечеря и след това ще избягаме, ще отидем да се храним някъде, където няма толкова хора. Но нещо от старата самоувереност, дори лека арогантност се появи у Максим. Може би не го интересуваше, може би се чувстваше по-малко уязвим, не можех да кажа. Във всеки случай, той се наведе, устните му все така свити в учудване и ми прошепна:
— Изпий си питието. Мисля, че сме готови да влезем.
Стресната го погледнах, но той се усмихна хитро, видях, че възнамерява не само да приеме предизвикателството, но и да му се наслади и си спомних колко жесток, колко хитър беше преди към нея.
Сега стана. Лицето му беше просто една маска.
Едва сдържах смеха си.
— Не гледай, — каза той.
Сервитьорът се появи, за да ни заведе към залата за хранене.
Не гледай. Не гледах. Но, разбира се, нямаше нужда. Като минахме покрай нейния ъгъл и гледахме право пред себе си с ироничен израз на лицата, чух да си поема дъх и ужасното скърцане при отварянето на лорнета й, което ме пренесе отново в миналото.
— О, Господи, бързо, спри ги, стани, размърдай се, глупаво момче, това е господин Максим де Уинтър!
Това, което най-вече й се искаше, беше да бъде поканена да вечеря с нас. Не беше се променила, беше все така прозрачна, такава използвачка. Примамката й беше да ни покани на нейната маса.
— Толкова години, такива стари, стари приятели, как да не се възползвам от възможността, не мога да приема никакъв отказ.
Но трябваше.
— Съжалявам, — каза Максим очарователно, с безупречно възпитание, — но случаят е много специален. Във Венеция сме само за няколко дни, а днес е рожденият ден на моята жена, имаме специално ангажирана маса. Вярвам, че ще ни извините.
Нямаше да направи това. Видях как устата й се отваря и затваря, като напразно търсеше подходящите думи, за да ни задържи, да променим решението си.
Максим я изпревари.
— Но ще ни бъде приятно, ако дойдете за кафе при нас след вечеря, вие, — очите му леко се извърнаха към младия човек, който почти стана, когато се приближихме, но отново седна със сърдит вид, — и вашият приятел. — И леко, без да спре, ме хвана под ръка и ме отведе в залата за хранене. Искаш ми се да се върна и да видя израза на лицето й, но не посмях. Знаех, че младият човек не беше тромав, нито срамежлив, нито смутен от нея, както бях аз, видях, че беше самоуверен и надменен, което не ми харесваше, така че не му съчувствах, изобщо не го съжалявах. Вместо това усетих странно съжаление, дори обич към госпожа ван Хопър, защото знаех, че той няма да остане при нея, нито пък ще бъде много внимателен към нея. Тя беше купила неговата компания, както някога беше купила моята, но нашите отношения бяха делови и доста обикновени, ако бях експлоатирана, това също беше обикновено при такива обстоятелства.
Хора като мен бяха особен вид прислужници, които трябваше да очакват това. Този път, си мислех, може да е обратното. Госпожа ван Хопър беше възрастна жена, натруфена, прекалено силно гримирана, черепът й се виждаше през оредялата й, побеляла коса, ръцете й бяха пълни, месата й преливаха около многобройните й пръстени, очите й бяха странно безизразни, дълбоко в очните кухини. Иначе тя не беше се променила, — беше вулгарна, любопитна и неделикатна както преди.
Те седнаха в дъното на залата, съвсем далеч от нас, което явно я дразнеше и ядосваше, тъй като видях, че извика сервитьора и започна да сочи към други маси, но без успех. Той само поклати любезно глава и ги остави.
Тя въртеше лорнета си нагоре-надолу през време на вечерята и няколко пъти съвсем нахално към нас.
— Чудя се колко време нашият млад мъж, мъж, но съвсем не и джентълмен, се влачи с нея, — каза Максим по едно време. — Горката госпожа ван Хопър, от теб, една изключително почтена малка платена приятелка — до това. Как е паднала толкова низко, какво мислиш?