— Не ми харесва как изглежда той — отговорих.
— Разбира се. Тя е глупав стар сноб, но не заслужава това.
С крайчеца на окото си видях как се обърна да гледа възрастната двойка, която влизаше в салона, но почти веднага лорнетът беше наведен, изключи тези двама като обект на интереса й. Но по някаква причина аз продължих да ги гледам, седнаха на една маса много близо до нашата. Той беше слаб, кожата му тънка като хартия и пожълтяла, опъната по черепа и по дългите костеливи ръце, очите му сълзяха, а тя беше внимателна към него, любяща, като търпеливо му помогна да седне, взе бастуна му и го остави, като казваше нещо, което го накара да се засмее. Тя беше жена му, виждаше се това, беше много по-млада, но не толкова млада, за да бъде негова дъщеря, а при това съществуваше някаква нежност помежду им, дълга дружба, в погледите и жестовете, които не бяха синовни. Той щеше скоро да умре, си помислих, притежаваше странната прозрачност, която много възрастни хора придобиват малко преди смъртта си, атмосфера на леко оттегляне и сънливост, като че ли вече почти са напуснали света. Отместих погледа си от тях към Максим и ни виждах след тридесет години, близки, любящи и очакващи, както тях раздяла, видях ни все още в изгнание, по хотели, бездетни, защото усещах, че и те са такива. Бързо погледнах през прозореца към лампата на гондолата, която бавно минаваше.
Няма да мисля за това, не ме интересува. В края на краищата, можех да бъда тук, на другата страна на хола с госпожа ван Хопър.
След това при кафето в столовата Максим беше изключително внимателен, седнал до нея на кушетката, подавайки й чашата, безупречно учтив, а тя се изчервяваше, леко го потупваше с лорнета си и се чувстваше спокойна, силна и толерантна. Той хитро я караше да говори за себе си, къде е живяла, за семейството си, дори за безпомощния й племенник Били, когото веднъж беше използвала като претекст да се запознае, и за пътешествията си.
— Такова облекчение, че мога да се върна отново в Европа, не мога да ви опиша, след тези дълги скучни години в Америка и невъзможността да се махна от там. Така мечтаех за Париж и Рим и Лондон и Монте, за малко стил и живот отново и като четях за вас, целият този ужас и нечистотия, беше твърде много за мен.
— Да, наистина, — каза Максим, — сигурно е било ужасно.
Бързо извърнах главата си към младия човек. Той беше американец и както заяви „дизайнер“, но не се разпростря, а едва направи усилие да бъде учтив с мен, не го интересувах, разбрах, една обикновена, скучна жена в ранна средна възраст. Но видях, че гледа Максим с леко високомерие, през миглите си, като преценяваше дрехите му, слушаше и събираше внимателно информация.
По едно време госпожа ван Хопър го изпрати за някаква снимка, която искаше да ни покаже, като му нареди все пак внимателно, не точно с господарския начин, по който би се отнесла към мен. Той отиде, без да каже дума и все пак показа ясно, че би могъл да не го направи и затова още по-малко ми харесваше, дори ми стана по-тъжно, че я виждам с него.
А след това внезапно, като котка, която изведнъж си показва ноктите, бързо и без предупреждение към нищо неподозиращата жертва, тя се обърна към Максим и го хвана неподготвен.
— Сигурно сте били съсипан, когато Мандърлей беше опожарен; четохме за това, разбира се, това беше тема за разговор навсякъде. Такава ужасна, ужасна трагедия.
Видях как устните му се свиха, лицето му леко пламна.
— Да — отговори той.
— Кажете ми, моля. Какво стана? Беше ли нарочно, не, разбира се, че не, кой би направил такова ужасно нещо? Предполагам, че е било нещастен случай, някоя немарлива глупава прислужница е забравила да сложи мрежата на камината, надявам се, че си е получила заслуженото. Целият Ви свят да изгори така, всички безценни съкровища.
— Да.
— А някой изгоря ли жив? Сигурно е имало хора там по това време.
— Не, за щастие никой не пострада.
— Разбрах, че не сте били там, били сте къде, в Лондон? Всякакви приказки се чуваха, не мога да ви ги опиша.
Тя хвърли поглед към младия човек, който седеше до мен мълчалив и нацупен.
— Хайде, изтичай бързо горе и донеси портмонето ми от крокодилска кожа, с всички изрезки, знам, че са там, тръгвай… — Тя се обърна отново към Максим, като напълно ме пренебрегна. — Толкова много се пишеше за това в пресата и разбира се, за цялото следствие.
Колко ужасно е било и трябва да добавя, наистина много странно. Сигурно не сте видели и половината написано по онова време, изхвръкнахте Господ знае къде, за да дойдете на себе си от шока, сигурно. Не че бягството помага много, човек носи грижите си със себе си, но все пак? Кажете ми, решението на съда беше, че е самоубийство. Кажете ми, защо една красива, богата млада жена, която има всичко, което пожелае, огромна къща, очарователен съпруг, светът в краката й може да се каже, защо се е самоубила? Просто не е за вярване.