Добре е, че не можем да виждаме бъдещето. Това ни е спестено. Завинаги носим миналото си в настоящето и това е достатъчно, за да ни задоволи.
Изглежда, че Максим отново имаше много работа, пишеше писма, пращаше телеграми, беше прекалено зает. Не задавах въпроси, но ме тревожеше фактът, че не ми казва нищо. Не беше от желание да знам подробности, а защото споделяхме всичко, нямахме тайни.
Най-после зимата бе заменена от прекрасна пролет и Венеция се оживи, отново настъпи сезонът. Напуснахме я, като тръгнахме на изток към Гърция и планините, покрити с цветя, а въздухът миришеше на мед. Сега бях отново щастлива, защото се движехме, нямах време да тъгувам, имаше много нови неща, които отвличаха вниманието ми.
Беше май, когато тръгнахме за Истанбул, но не мислех, че ми се отива там. Страхувах се от едно напълно чуждо място, толкова чуждо във всяко отношение, — исках промени и нови гледки, а същевременно ми се искаше да останем в познати рамки. Щеше да бъде по-лесно, ако Максим не беше странен, също и много отдалечен от мен, разсеян от нещо, често загледан напред, леко намръщен. Не смеех да го питам защо, струваше ми се най-сигурно да остана в неведение, но непрекъснато си задавах въпроси, че това беше свързано с изказването на госпожа ван Хопър или че имаше проблеми със семейни въпроси след смъртта на Беатрис, дори евентуално финансови тревоги.
Последните два дни от престоя ни в Гърция бяха напрегнати и тъжни, разстоянието, което Максим поставяше помежду ни, беше по-голямо от всякога. Разговаряхме спокойно, хладно за това, което виждахме, за следващия етап на нашето пътешествие, а аз мечтаех за предишната близост, за това как беше зависим от мен, но възрастта притъпява нетърпението. Това се беше случвало и преди, си казвах, ще го преживея. Ще се върне при мен.
Не можех да си го представя как.
Времето беше идеално, топло — великолепна пролет, светът чист. Денят беше преминал между студената зора и хладната нощ така, че бях прекарала повече време на палубата на парахода, който плаваше към Босфора и Истанбул. А сега бяхме почти стигнали, виждах минаретата и кубетата на древния град да се приближават, като че ли плуваха, дематериализирани, блестящи, огрени от залязващото слънце, което позлатяваше повърхността на спокойната вода.
Максим стоеше до мен мълчалив. Светлината се промени, розово-червен цвят покриваше цялото небе на запад, а контурите на зданията потъмняха, кубетата, кулите и минаретата бяха като хартия върху оцветена материя.
Не очаквах, че ще ми хареса това място, смятах, че всичко ще ми бъде съвсем чуждо. Но сега бях покорена от гледката, нещо, което почти не ми се беше случвало.
Освен къщата. Розово-червената къща.
— А сега, гледай, — каза Максим след минута.
Следвах неговия поглед. Над града, над цветовете на залеза започваше нощното небе, фантастично тъмно и на този фон се появи месечината, едно тънко, блестящо парченце сребро.
Ако си затворя очите, мога да го видя и сега, връща се при мен с абсолютна яснота, утеха, както и болка, и аз си почивам и се утешавам и чувам отново гласа на Максим и думите, които след това изрече.
— Ето, — каза той.
Видях, че ми подава един плик.
— Прочети го. — И после се обърна и се отдалечи към другата страна на кораба.
Пликът като че ли е между пръстите ми сега, усещам го, гладък, скъсан от едната страна, където е бил отворен. Стоях и го държах, гледах небето, но слънцето си беше отишло и последното петно от светлина изчезна, кубетата отново потънаха в тъмнина. Само месечината стоеше, чист, светъл сърп.
Сърцето ми биеше много силно. Не знаех какво има в плика, какво ми предстои да прочета. Не исках, исках да си остана в неведение, във времето, когато всичко е тихо и спокойно и няма от какво да се страхувам. Но аз се страхувах.
Всичко ще се промени, си казах. Това по някакъв начин ще сложи край на нещата сега. И така стана.
Седнах на една неудобна пейка под мостика. Имаше фенер със светлина точно за четене, хвърляше мътен оранжев отблясък върху хартията.
Чудех се защо Максим ме остави сама, от какво се страхува. Сигурно има нещо ужасно в този плик, нещо, което той не може да изкаже с думи, — не може да бъде нещо просто, обикновено, лоши новини, нечия смърт или болест или нещастие, тогава сигурно щеше да остане при мен, да ми каже, щяхме да бъдем заедно. Но бяхме далеч един от друг. Усещах сълзите да парят в очите ми и ги чаках да потекат като отдушник и утешение.
Един моряк мина, панделката на фуражката му беше снежнобяла в тъмнината. Погледна ме с любопитство, но не се спря. От мястото си не виждах месечината, а само няколко далечни светлинки от брега. Усещах миризмата на бензин от машините, чувах шума им да тупти зад гърба ми.