— Не, — отвърнах бързо, — не, нямаме деца…
— О, Боже, това проблем ли е? Миличка, извинете ме, колко съм нетактична, забравете, че съм го казала.
— Не, — станах бързо и си долях чашата. Слънцето грееше ярко, като изпълваше удобната малка стая, и усетих внезапно желание да говоря, да излея чувствата и тревогите, които бях държала плътно затворени в себе си толкова години. Никога не бях срещала човек, с когото така бързо да се почувствам спокойна и с желание да му се доверя. Тя не беше изтънчена или твърде чувствителна, но беше внимателна, топла, с щедро сърце, не смятах, че ще се отвърне от мен или ще ме критикува.
— Всъщност, — казах, — да Ви кажа истината, това е наистина проблем — много е трудно. Може би ще ми кажете някой лекар, при когото да отида. Бяхме в чужбина, не познавам никого, нито пък знам как да намеря точно този, който ми трябва. Само че не бих искала да се говори за това.
Усетих как лицето ми пламна. Тя ме погледна открито, очите й бяха твърде сериозни.
— Добре разбирам. Може да се учудите, но мога да си държа устата затворена, баща ми ме научи. Бърбори за разни празни работи, казваше ми той, но никога не издавай важните неща. Опитвам се да спазвам това.
— Да, — казах. — Вярвам Ви. Благодаря.
— А що се отнася до лекаря, трябва да поразпитам наоколо. Имах моите просто така, знаете, а старият Брадфорд, местният лекар, се грижеше за мен — той се пенсионира, сега разбира се, има един умен нов млад човек, когото много не харесвам, но е добър за всички кашлици и простуди и за артрита на Бил. Не боледуваме много, въпреки че човек трябва да се грижи за старините си, но имам племенница и сестра в Лондон, които биха могли да ни посъветват. Ще Ви се обадя и няма да Ви оставя дълго да чакате. Хайде да излезем и да погледаме розите и ще Ви кажа какво е изчезнало поради липса на грижа, ако мога. Може би ще искате да възстановите нещо, въпреки че разбира се, имате собствени идеи и това е правилно. Добър градинар ли сте? Ние сме страшни.
И тя излезе от къщи, като викаше нещо на Нед. Чудех се какво ще каже Максим за нея, дали ще му се стори досадна, но това нямаше значение. Тя беше добра за мен точно сега, прямотата й ми беше необходима. А тя не зададе никакви въпроси за нас, само ни прие веднага такива, каквито сме и оттам нататък продължи.
Излязохме на слънце в градината.
— Името му е Лавлейди. — Тя ми телефонира рано същата вечер. — Ще се съгласите, че е най-чудесното име за един гинеколог, а племенницата ми каза, че е просто разкошен, тя не би отишла при друг, а е също така много внимателен и прочее, което съм сигурна, че бихте искали, но също така не хитрува, казва Ви самата истина.
— Мисля, че това искам.
— Ами разбира се, искате да знаете къде сте. Той не е в Харли Стрийт, което е прекрасно, ако ме питате, това е такава мрачна улица. Той е в Кенсингтън, на един хубав, тих площад. — Даде ми адреса и телефона.
— Мога да дойда с Вас, няма да ми е лошо един ден в града, и, разбира се, ако искате, но ми се струва, че предпочитате да отидете сама, нали?
— Да, наистина, Банти. Но, благодаря Ви.
— Няма нищо, не се тревожете, мила, каквото ще бъде, ще бъде, човек трябва да приема нещата философски, но както и да е, глупаво е от моя страна да говоря така. На добър час.
Бях записала името и номера на телефона на една хартийка и сега като чух Максим да идва по стълбите, я пъхнах в джоба си, като че ли бях виновна за нещо.
Чувствах се виновна. Не знаех нищо, но исках да направя всичко това тайно, никога да не му казвам. Ако докторът каже, че иска да прегледа и Максим, просто ще отвърна, че това е невъзможно и ще закопая целия случай, струваше ми се просто въпрос на гордост сама да се справя. Никога не говорехме за деца.
Опитах се много внимателно да измисля как да поставя въпроса за отиването ми в Лондон, съставях фрази и причини наум, дори ги изказвах гласно на себе си. Мислех си да намеря подходящия момент, да го кажа на излизане от стаята, така случайно, сякаш не е особено важно.
Но след като Банти ми даде името на лекаря, не можех да мисля за нищо друго, изглеждаше така спешно, не можех да чакам.
Насред вечерята казах:
— Максим, искам да отида в Лондон, — Измърморих го и той ме погледна учудено.
— Никога не си искала да отидеш в Лондон. Мразиш Лондон, особено по това време.
— Да, знам, искам да кажа, че трябва да отида, наистина трябва да си купя дрехи, нямам много, а после има и други неща за къщата…
Знаех какво усеща някой, който лъже, когато иска да се срещне с любовника си. Сигурна бях, че ще се усъмни.
— Моля те, — казах, — моля те.