— Искаш ли да дойда с теб?
— О, не, — казах твърде бързо. — Не, ще ти бъде много досадно.
— Да.
— Просто ме закарай до гарата, искам да отида рано, някой ден през другата седмица.
— Отлично. Дано Франк пише, искам да знам дали ще дойде тук да види онази ферма и допълнителната гора заедно с мен, необходим ми е неговият съвет.
С облекчение се впуснах с него в обсъждане на земята, като се стараех да покажа интерес, да изоставя въпроса за Лондон. В края на краищата беше лесно.
Но не беше така лесно да получа това, което исках, веднага. Приемната книга на доктор Лавлейди беше запълнена, това ми казаха, когато телефонирах рано на следващия ден, нямаше свободен час за почти цял месец напред.
— О, не предполагах, — казах. — Разбира се, ясно ми е, но няма ли някаква възможност, толкова бързам да го видя.
За мой срам, усетих страх в гласа си, собственото ми отчаяние и вълнение. Не знаех колко много исках това, сега, след като бях се вече решила, не можех да понасям мисълта да чакам няколко седмици.
— Почакайте малко, моля.
Тя се отдалечи. Чух стъпките й, гласове в другата стая. Представях си как казва: „Изглежда много отчаяна, очевидно има нещо много лошо, смятате ли, че ще можете да я приемете“ и се почувствах глупаво.
— Госпожо де Уинтър, доктор Лавлейди ще Ви приеме след обиколката на болницата в четвъртък. Ще бъдете ли тук в три часа?
— Да. Да, разбира се, много Ви благодаря.
Искаше ми се да плача, да танцувам, да изтичам при Максим — „Всичко ще бъде наред, ще си имаме деца“ и отново ги виждах да тичат по тревата, да отиват при понитата. Аз бях изпреварила всичко, всички проблеми бяха разрешени, вече не се тревожех, всичко ще бъде отлично, както стана с къщата.
Чух, че Дора пристигна и започна да слага чиниите в мивката, като си пееше весело.
— Дора, отивам в Лондон в четвъртък, — казах, — ще се върна късно. Нали ще можеш да приготвиш нещо леко за вечеря за господин де Уинтър?
И започнахме да обсъждаме дали да бъде пъстърва или сьомга и дали доматите са узрели и като правехме това, се почувствах друга — сигурна, порасла най-сетне.
— Изглеждаш много възбудена, — каза Максим развеселен. — Изглеждаш сякаш отиваш на среща.
Усетих лицето си да пламва.
— И така трябва, необходим ти е свободен ден-, съжалявам, че нямаш някоя стара приятелка да те придружи.
— Много ми е приятно да съм сама, Максим, така ми харесва повече.
— Е, почерпи се добре на обяд.
— О, не, ще хапна само един сандвич някъде, няма да ми е приятно да обядвам сама.
Не, не по тази причина, си помислих, като се качвах във влака и гледах през прозореца Максим, като махах с ръка, когато влакът тръгна, а защото не можех да ям, не можех да преглътна дори един сандвич, — преди да го видя, преди да чуя какво ще ми каже, преди да изляза отново на улицата, като знам вече какво ще бъде.
Този ден Лондон ми изглеждаше красив, уличките трептяха, стъклата на автобусите и такситата огледално отразяваха слънцето и под плътната сянка на дърветата спирах да се освежа и разхладя. Зданията изглеждаха по-изящни, по-внушителни от тези в спомените ми и извивката на гърба на Албърт, както седеше важно в мемориала си, приличаше на елегантен лък. Виждах го, както и другите неща, с нови очи. Преминах през парка, гледах играещите деца и бавачките, събрани около бебешките колички, и птичките и корабчетата с леко сърце като перце, защото щяха да бъдат мои, — моите бебета, моите здрави, слънчеви дечица, които пускаха хвърчалата си в светлото небе, лицата им бяха така ведри, очите им танцуваха, светът кънтеше от забавление и смях.
По-рано минах по магазините и купих няколко поли и блузи, взех няколко образци за платове, защото трябваше да покажа нещо от посещението си, изпълнено с вина. Всичко направих бързо, като избирах наслуки и след това отидох при детските щандове, шкафове и креватчета и горе сред бухалките за крикет и кукленските къщички, мислено поставях това или онова в Кобетс Брейк, като се усмихвах на продавачките, сякаш споделях някаква тайна с тях.
Нямаше да изпитам такова удоволствие, ако не бях сама. Прекарах деня, като притисках удоволствието до себе си, като му се наслаждавах и го разтеглях по време.
Няма да забравя това, си мислех. Не видях бомбардираните места, все още покрити с развалини, само гледах къде цъфтяха диви цветя между разрушените, почернели стени и камари от камъни.
Беше много горещо, но аз не бях уморена, вървях малко навътре по тротоара в сянката.
Площадът беше голям с високи, бледокремави къщи, кестенови дървета и платани хвърляха плътни сенки. В центъра имаше градина зад оградата, в която играеха деца сред огромни зелени храсти, чувах гласовете им, — много деца.