— Кажете на Максим.
— Не.
— Кажете му, че парите са най-малкото.
— Не разбирам.
— Не казвам, че не ми трябват, защото ми трябват и не казвам, че няма да имам нужда от още, защото ще имам. Но това може да почака, то съвсем не е най-важното.
Той пусна ръката ми.
— От него искам нещо повече от пари.
— Говорите глупости, — казах. — Вие сте луд.
— О, не. — Той отново се засмя и очите му бяха ужасни, как не исках да ги гледам, знаех, че нямаше да мога да ги забравя.
— О, не. Хайде тръгвайте към влака си.
Но за няколко минути не можех, не знаех как да извърша простото нещо да си тръгна, да изляза от залата, бях объркана, парализирана, като че тялото ми не искаше да функционира, съзнанието ми не беше в състояние да координира нещата.
— Благодаря за хубавия чай.
Очаквах, че ще ме последва, но вместо това той отново се просна на стола.
— Ще остана тук, докато благоволят да отворят бара и след това ще си поръчам уиски. Може да платите и това, какво ще кажете? — тръгнах си ядосана, страшно объркана до сълзи, избягах от салона и докато плащах на момичето, мислех, че ще изкрещя. Избягах на улицата, горещината от тротоара ме блъсна в лицето и едва успях да се сдържа да не припадна, докато чаках да мине някакво празно такси.
Глава шестнадесета
Щастие или нещастие, дали обичаме или сме сами, на сигурно място ли сме или в опасност, и накрая, този ден аз все още смятах, че тези неща са причинени от външни фактори, резултат от случайност и от действията на другите. Още не бях научила, че ние сами определяме нашата съдба, че тя произтича от нас. Не външните събития, а това, което ние правим от тях, има значение. Беше просто сляпа случайност, че срещнах Джак Фейвъл. Той развали радостта ми от деня, защото аз му позволих това, сега седях във влака и гледах през прозореца, като мислех за него и какво може да означава нашата среща. Не ме интересуваше, нито ми доставяше удоволствие гледката, не можех да кажа каква беше светлината в полето или дали дърветата вече губеха най-силната си зеленина и я заменяха с по-прашните и по-тъмни тонове на късното лято. Имах твърде много време на гарата. Изпих чаша студен чай, който остави в устата ми горчив вкус и след това седях тъпо на една пейка, като гледах как гълъбите кълват около краката ми и никак не ме интересуваха. Купих си едно списание и вестник и те останаха неотворени до мен.
Чувствах се мъртва и болна. Не бях забравила сутринта и усещането за радост и сила, те просто бяха изчезнали, помнех ги, но не ги усещах вече. Усещането за сигурност се замени със съмнение, тъй като нямаше никаква разлика след това, което ми бе казано. Лекарят не намери никаква причина. Той само ме беше прегледал набързо, само беше ми говорил. Какво знаеше той?
Какво беше променил?
Не бях казала на Максим къде отивам, но когато излязох от кабинета на доктор Лавлейди на златната улица, знаех, че ще мога да кажа веднага, защото беше невъзможно да остане моя тайна „ще можем да имаме деца“. Мислех да го кажа в градината тази вечер, като се разхождаме спокойно сред розите „няма причина да нямаме, а сериозни причини да имаме, щом сме се установили вече и сме щастливи.“ Сега нямаше да говоря за това. Ще разговаряме за магазини и за горещината, ще измисля нещо, ще отклоня разговора колкото се може по-бързо. Най-вече не можех да му разкажа за Фейвъл. Имаше все още неща, от които да го предпазвам, независимо от това какво ми струва. Той беше щастлив, беше го казал, Мандърлей вече нямаше значение и миналото нямаше власт над него, нищо не биваше да промени това положение.
Разбрах, че мразех и презирах Джак Фейвъл, че той ме отвращава. Бях отвратена от него поради това, което направи в този ден, но не се страхувах от него. Беше твърде слаб, твърде жалък. И постепенно, като се увеличаваше разстоянието помежду ни и Лондон оставаше назад и започнах да се чувствам близо до дома, усещах, че най-лошото беше останало зад гърба ми, беше кратка неприятност и нищо повече. Той не беше ме последвал, не знаеше къде живеем, дори не разбра, че бяхме дошли тук за по-дълго време. Не попита, учудих се на това, но това означаваше, че не сме важни за него. Само няколко фрази се въртяха в съзнанието ми.
„Вие знаете истината. Той Ви е казал, нали? Това Ви прави също така виновна.“
„Той би трябвало да бъде обесен. Знаете го така, както и аз.“
„Кажете на Максим, парите са най-малкото нещо, от него искам нещо повече от пари.“
Но той винаги беше отправял прибързани, празни заплахи, опитвал се беше да инсинуира, да подмята. Не беше се променил.
Когато влакът забави движението си и спря на селската гара, бях поставила всяко нещо на мястото му, успокоих се, както ми се стори много успешно и почти забравих за Фейвъл, така че можах да срещна Максим като се усмихвам, готова да изрека всички фрази, които бях намислила за прекарването на деня.