Трябваше да ми бъде за пример, не трябва да се страхувам от най-лошото, няма да мисля както ми каза, няма да мисля. Повече от всякога тя ми напомняше за Беатрис, даваше ми малко от това, което Беатрис ми беше дала. Приятно ми беше и й бях благодарна.
И постепенно следващите седмици, когато лятото си отиваше, аз се успокоих и страховете ми намаляха. За няколко дни посетихме блатата на Уелс. Максим и Франк закупиха втора ферма и голямо парче гора, която трябваше да се спаси и възстанови. Отидохме на парти у Батърлови, въпреки че Максим много не искаше.
— Някой ще знае, — каза той сутринта. — Нещо ще кажат или ще гледат така, както не мога да понасям.
Но не стана така. Името ни нищо не означаваше за никого, бяхме радушно приети, интересни им бяхме, защото бяхме нови. Нищо повече.
Имаше само един ужасен момент, така неочакван и страшен, че усетих как стаята започна да се върти бясно, не можех да се съсредоточа. Не зная кога стана това.
Никой не каза нищо, никой не погледна особено, то се появи вътре в мен, аз си го причиних.
Максим стоеше до прозореца и разговаряше с непознат за мен човек и за момент останах сама в другата част на стаята, в тези странни острови на мълчание, които се появяват сред шумното море на едно парти.
Като че ли бях изолирана, можех да виждам навън, но не можех да отида и да разговарям с когото и да е и всички разговори наоколо бяха без значение, на чужд език.
Погледнах към Максим.
„Той е убиец“, си помислих. „Той е застрелял Ребека. Този човек е убил жена си.“ И той беше напълно чужд човек за мен, не го познавах, нито имах нещо общо с него. След това си спомних Фейвъл. „Той Ви е казал, нали? Така и Вие сте виновна. Вие сте съучастник.“
В този момент го повярвах. Носех знание за вина. Усетих ужасна паника да се надига в мен, като осъзнах напълно истината. Не знаех какво ще се случи, защото не се чувствах достатъчно силна да я нося тайно в себе си, да прекарам останалата част от живота си, без да кажа нищичко, без да правя нищо и все знаех, знаех.
„Този човек е убиец.“ Но после той се обърна, погледна нагоре и ме видя. Усмихна се убиецът и направи лек жест, че има нужда от мен да отида при него и да го освободя от някой досадник, може би. Така и направих. Като се промъквах между широки гърбове и жестикулиращи ръце и високи гласове, аз си изпълнявах задълженията и когато стигнах до него, държах се както обикновено, но бях изплашена. Погледнах го, за да се успокоя, че кошмарът ще си отиде и думите, верните думи в главата ми ще замлъкнат. Той не беше се променил и в известен смисъл нищо друго не беше се променило. Стояхме един до друг в тази стая, пълна със снимки и цветя и малки, дразнещи масички, господин и госпожа де Уинтърот Кобетс Брейк. Всичко това беше истина. Аз го обичах. Бях му жена. Ще имам деца. Бяхме купили една ферма и гора, градината ще расте, овцете пасяха по скатовете около къщата и сутринта беше хладна и ясна. Премислих всичко това, докато човекът с брадавица от едната страна на носа продължаваше да говори и всичко беше отлично, всичко беше вярно, нищо не се променяше.
Съществуваше само този друг факт, на думите в главата ми и посятото семе на страха, което вече беше пуснало корени в мен. Понякога едва щях да го забелязвам, всичко останало щеше да има по-голямо значение, други дни щеше да се появява внезапно като неочаквана болка. Но никога нямаше да изчезне и поради това бъдещето се промени и помрачи.
След няколко дни се получи едно писмо със следобедната поща. Дора ми го донесе, когато кастрех краищата на храстите. Пликът беше евтин, адресът написан с грозен, разкривен почерк и аз не го познах.
„Госпожа де Уинтър“ — без първото ми име или инициал.
Свалих си градинските ръкавици и седнах на една пейка. Все още беше хладно, слънцето грееше слабо, не приличаше на юлско време, но помагаше на последните рози да цъфтят, въпреки че тревата под тях всяка сутрин беше покрита с изпадали цветчета.
До мен имаше поднос с чай, Дора го беше оставила там. Спомням си, че си сипах една чаша, преди да отворя плика, сигурно след това, много по-късно някой беше я намерил, студена и залежала като езерото и я е прибрал вкъщи, — не бях изпила нито глътка.
Нямаше нищо друго в плика, освен една стара изрезка от вестник, пожълтяла по краищата, но изгладена, като че ли е била държана под тежест като цвете между страниците на книга.
Имаше и една снимка, познах я като тази от старата пощенска картичка, която някога бях купила.
Ужасен пожар в Мандърлей
беше заглавието и под него
съсипан е семейният дом на де Уинтър.
Не четох по-нататък, само седях, като държах изрезката от вестник. Знаех само, че е въпрос на време, чаках какво ще се случи след това, а сега, когато се беше случило, бях странно спокойна по един студен, тъп начин. Не бях се уплашила.