— Да.
— Ще си държа ушите отворени. Ела тук и виж това.
Максим сочеше картата, като ми показваше линията на старата пътека и като отивах при него, погледнах ръката му с протегнат показалец. Винаги съм обичала ръцете му, бяха дълги и красиво оформени, ноктите му внимателно поддържани. Но сега ги виждах само като ръце, които са държали пистолет и са убили Ребека, пренесли са тялото й в лодката, отпушили са отворите и са избутали лодката в открито море, за да потъне. Не бях прочела изрезката от вестника за разследването, а думите просто напираха в съзнанието ми и претоварваха мозъка ми. Знаех какво се казваше там, защото бях там, можех да видя описанието, данните за доказателствата, думите на Максим, а сега го гледах през всичкото време по този нови ужасен начин. Страхувах се от себе си, нямах контрол върху мислите и чувствата си, беше като някаква лудост и отивах при него, за да ме утеши, слагах ръката си върху неговата и галех пръстите му така, че той ме погледна, като се усмихваше въпросително.
— Какво има?
— Нищо.
— Много си напрегната, изглеждаш уморена.
— От времето е, лятото си отива, а не сме имали топлина и слънце. Намирам това малко потискащо, нищо друго.
— Ще мине. Ще имаме циганско лято, ще видиш.
— Надявам се.
Той се наведе и леко ме целуна по челото, вече зает с нещо друго.
Какво е станало, си мислех, като се разхождах в градината, където вятърът брулеше върховете на дърветата и последните пълзящи рози. Какво се е променило?
Защо е така, а не както бях мечтала и планирала? Дали защото срещнах Джак Фейвъл по една сляпа случайност и сега ме тревожи, като влачи миналото към светлина, както тялото на Ребека е било влачено на повърхността на морето?
Но знаех, че не е така, че гласът в главата ми е шепнал месеци преди това, на платформата на гарата през време на това тъжно пътешествие у дома за погребението на Беатрис.
„Този човек е убиец, той е убил жена си.“ Семената бяха в мен и като бурени, които ще се покажат тук и там без някаква причина, но съвсем неизбежно, най-после избуяха.
Аз бях направила това, грешката беше моя.
Ние градим нашата съдба.
Почти две седмици нищо не дойде по пощата, но не вярвах, че се е свършило. Очаквах и това беше само едно отлагане, друга страна на мъчението. Чудех се понякога дали ще ни изпрати нещо, което да ме учуди или шокира. Изрезките и снимката бяха заключени в папката с пликове и когато минавах покрай чекмеджето, където ги криех, въздухът като че ли беше зареден с електричество. Усещах се повлияна от това, изнервена и изкушена да отворя папката и да гледам, гледам.
Но когато пристигна, беше лист на линии, откъснат от тетрадка. На него беше написано:
20,000 лири
и адрес на лондонски пощенски клон.
Беше страшно облекчение, това не ме разтревожи, беше прямо и аз знаех как да се справя. Искането на пари беше толкова очевидно, толкова грубо. Разкъсах го на парченца, когато останах сама вкъщи, хвърлих ги в печката и ги натиснах добре с машата. И както горяха, си пожелах това да бъде краят.
Отново времето се затопли, слънцето се издигна високо и печеше върху полето през целия ден, но имаше една забележима промяна. През дните на сивота и дъжд годината си отиваше, а сега изглеждаше и миришеше на късно лято, имаше гъста роса по тревата всяка сутрин и веднъж се появи лека мъглица сред дърветата. Розите бяха прецъфтели, ружите се бяха източили и цъфнали с цвят на стара избеляла басма, листата бяха мъртви, макар и да бяха зелени, съвсем обездвижени и прашни по средата на деня.
Максим отиде в Шотландия за три дни да се консултира с Франк и аз си помислих, че ще се опита да го убеди отново да се премести в Англия. Не смятах, че ще успее. Франк беше въздържан, когато беше тук, сякаш се разграничаваше от плановете на Максим, заинтересуван, помагаше, но не се включваше. Сърцето му сега беше в Шотландия, мислех си, че е щастлив и обичан там, защото беше със семейството си и никога няма да има това отношение към Кобетс Брейк, както нас и както той и Максим бяха имали към Мандърлей.
Максим се тревожеше, че ме оставя сама, опита се да ме убеди да пътувам с него, но аз исках да остана сама. Имах огромно желание да се разхождам из градината вечерно време и много рано преди изгрев-слънце съвсем сама, да почувствам къщата спокойна около мен в края на деня, да я попия още по-дълбоко, като че ли я вдишвах заедно с въздуха. Преди една година само не бях си представила, че мога да се разделя с Максим. Щях да се тревожа, да се чувствам несигурна или че съм само половин човек и щях да се страхувам за него, той така разчиташе на мен. Но бяхме се променили, това време беше отминало. Не беше необходимо да се вкопчваме така отчаяно един в друг като уплашени, раними деца, които имат нужда от постоянно ободряване.