— Разбира се, много по-различно е от Мандърлей. Никой не може да я сравнява с нея, нали?
— Разбира се, че не.
— Никъде няма такава къща и никога няма да има.
Тя седеше изправена на края на стола, като държеше чашата. Искаше ми се да не се взира в мен и да отмахне погледа си. Ръката много ме болеше.
Казах:
— Не мисля много за Мандърлей сега.
— Така ли? Но разбира се, Вие не бяхте много щастлива там, нали? Никога не стана Ваша. Сигурна съм, че господин де Уинтърмисли за нея през всичкото време.
— Не, не смятам, че е така.
— Знам, че с мен е така. Тя винаги е там, нали? Никога не ме оставя.
Тогава видях, че не бях донесла малки чинийки и станах да ги взема. Като направих това, съборих бисквитите на земята. Останаха на раздробена купчинка върху килима, горките сухи, остарели бисквити. Гледах ги и усетих, че сълзи изпълват очите ми, сълзи на гняв и обида. Клекнах да ги събера и тя ме гледаше със съжаление, въпреки че когато я погледнах, бялото лице приличаше на маска, само очите блестяха.
— Госпожо Данвърс, — измърморих тогава, — как разбрахте къде сме?
Тя не се поколеба, гласът й леко и тихо каза:
— Имам една приятна служба не много далеч оттук, в село Уърнуд. Може би го знаете?
— Не, не го знам.
Събрах остатъка от бисквитите в подноса.
— Домакиня съм и компаньонка на една възрастна дама. Тя е сама на света и наистина задълженията ми са много леки, удобно ми е, въпреки че нищо няма да бъде, както беше преди, нали така?
— Не, не, сигурно е така.
— И господин де Уинтъре добре?
Исках да продължа да задавам въпроси, исках да узная какво е правила през тези изминали години, къде е била след Мандърлей, какво е станало през време на войната, но не можех. Начинът, но който седеше, — замръзнала, неподвижна, така заплашително тиха, очите не изпускаха лицето ми, това караше думите да замръзват на езика ми. Не смеех да ги произнеса.
— Да, — отвърнах, — Максим е отлично. В момента е в Шотландия при Франк Кроулей по проблеми на имението.
— Ах, да.
В мига, когато й казах, съжалих. Не исках да знае, че съм сама тук.
— Само за няколко дни. Мисля, че може би ще се върне утре.
Усетих нервност в гласа си и знаех, че лесно е прозряла лъжата.
Не беше само страшно, че седя тук в тази стая срещу нея пак, но беше странно. Тя винаги стоеше права, очевидно от уважение и очакваше инструкции и заповеди и все пак никога не се бях чувствала по-високо от нея, тя винаги държеше всичко под контрол. Сега аз й бях сервирала чай, тя седеше на стол в моята къща и пак беше някак си не в ред по нов начин, аз не бях нейна господарка, нито равна, бях по-ниско от нея, както винаги.
Слънцето бавно беше напуснало стаята и сянка легна върху градината. Нямаше вятър и беше невероятно тихо.
— Тъжно ми стана, като чух за госпожа Лейси, сигурно е било много тежко за двама ви.
И тогава разбрах. Видях го по лицето й, въпреки че все още беше безизразно, видях го в очите й, които изглеждаха като две твърди светли точки в тъмните очни кухини. Значи сте били Вие. Разбира се. Предполагах и бях права: Вие пратихте белия венец. Но устата ми беше суха. Тя ме гледаше, лицето й бяло като вар в сгъстяващата се мрачина.
Защо, искаше ми се да извикам, за Бога, какво още искате? От мен? От Максим? Какво трябва да направим?
Какво искате? След това чух лек шум по пътеката. Госпожа Данвърс се размърда.
— Това е колата. — Тя стана, полата й се намести с шумоленето на коприната. — Помолих го да чака навън, на пътеката. Имам голям късмет, че дамата, която ме е наела, рядко има нужда от нея. Мога да я използвам, когато е свободна, заедно с шофьора.
Мълчаливо я придружих към хола. На пътеката черната кола чакаше, шофьорът държеше вратата отворена. Трябваше да ми стане весело, си помислих. Максим щеше да се смее, като ме види да нося подноса с чая и да сервирам на госпожа Данвърс, да види, как шофьорът й помага да влезе в колата и да я вози.
— Браво на госпожа Данвърс, — би казал той, — тя винаги е имала стил, не мислиш ли? — И след това ще я забрави, като че ли няма значение за нашия живот.
Но аз знаех, че не е така.
Бях се здрависала с нея и тя се беше обърнала и влязла в колата без нито една дума и колата беше заминала веднага.
Нескопосано й махнах с ръка. Тя не ми махна в отговор. Седеше, без да мръдне и погледна към мен, когато колата зави, мъртвешкото й лице беше бледо през прозореца, очите й втренчени в мен.
Когато си свалих ръката, усетих изгореното да ме боли, боли.
Глава осемнадесета
— Добре ли си?
— Да, да, разбира се. Беше много топло, това е всичко.
— Да.
— Отлично съм, Максим.