Неприятното усещане в стомаха ми се превърна в болка, друг вид пареща болка.
Но в градината беше красиво, сенките бяха виолетови върху сухата трева. Взех мотиката от бараката с инструменти и клекнах, за да разровя пръстта около старите, розови цветя на бордюра на една леха. Бяха натежали от сладък аромат на карамфил през юни.
Имах намерение да ги разделя и да посадя още и другото лято лехата щеше да бъде пълна с цветя, подбрани заради аромата им. Като напредвах в работата и не си позволявах да мисля, се поуспокоих, напрежението в стомаха ми малко отслабна.
Един кос прелетя от жасминовия храст и ме наблюдаваше, окото му лъщеше като мънисто и чакаше да оставя прясно разровената пръст, за да може да се клъвне червеи. Надявах се, че през зимата ще има много различни птички, които щяха да дойдат за зрънца. Никога нямаше да позволя на децата да вземат яйцата им, защото исках те да бъдат свързани със земята. И за миг имах усещането, че са тук при мен, усмихнатите им лица се подаваха из храстите, криеха се в случай, че ги пъдя и ги карам да си легнат. Мислех си, може още няколко минути, защото е лятна ваканция и човек не може да спи през тези горещи нощи. Ще се престоря, че още не съм ги видяла.
И отново се наведох над лехата.
Нищо не чух, никакви стъпки по пътеката или по тревата, нито пък някакво шумолене на дреха. Тя винаги правеше така, появяваше се внезапно и тихо на някоя врата, на края на някакъв коридор, точно при рамото ми, това беше нещо, което най-много ме плашеше при нея.
Сега сянката й падна върху пръстта, като закриваше последните наклонени лъчи на слънцето.
— Намирам, че градината вечерно време е много приятно място.
Мислех, че сърцето ми спря. Извърнах се и почти паднах. За да се задържа, се облегнах на ръката си, която потъна в меката, току-що разровена пръст. Тя погледна надолу с едва забележимо свиване на устните, а аз се опитвах да изчистя пръстта изпод ноктите и между пръстите, върху полата.
— Стреснах ли Ви, мадам? Извинявайте. Трябваше да Ви се обадя от пътеката.
— Аз, аз не чух звънеца.
— Видях Ви като идвах към къщата, така че не си направих труда да звъня. Знаех, че няма кой да ми отвори.
— Отново ли идвате да пиете чай? — чух гласа си да звучи неестествено, доброжелателно и весело. — Малко по-късно е от вчера, но все пак мога да Ви приготвя, или пък чаша шери.
Ужасният навик да бъда възпитана, да предложа гостоприемство беше моя същност, бях много добре възпитана и все пак тя ме презираше, защото бях несигурна и не знаех на какво равнище трябва да бъдат нашите отношения. Тя не беше вече прислужница, а аз господарка и при всички случаи може би подобни отношения не съществуваха вече никъде. Чувах госпожа Банти и другите да говорят със съжаление, че войната е била „голям уравнител“.
— Просто минавах оттук и помолих Първис да спре. Искам да Ви покажа нещо.
— О, така ли? Какво е то, госпожо Данвърс?
— Не е тук. В сегашната ми къща. — Мислех си, че може да поискате да ми гостувате. Мястото е наистина много приятно и моите задължения са много леки. Ако сте свободна утре следобед, ще изпратя колата да Ви вземе.
— О, не…
Трябваше веднага да кажа „Не, не искам да дойда. Не, това не е възможно, госпожо, Данвърс“. По-добре щеше да бъде да кажа това веднага, за да няма недоразумение. Господин де Уинтъри аз предпочитаме да нямаме никакви напомняния за стария ни живот. Знам, че ще го разберете или просто „Не, съпругът ми ще се върне утре“.
Това не беше вярно, но тя не бива да го знае. Но аз не казах нищо и изпуснах момента. Треперех, бях нервна и несигурна, тя ме беше докарала отново до предишното нищожно, глупаво същество, което познаваше от преди. Сега не съм такава, вътрешният глас отчаяно казваше, аз съм по-възрастна, самоуверена съм, тук съм на сигурно място. Не се страхувам от теб.
— Да кажем три часа, мадам. Първис е винаги свободен следобеда, моята работодателка почива тогава.
Тя стоеше висока, слаба, в черно, на няколко крачки от мен. Градината и скатът зад нея бяха златисти и спокойни в тихото вечерно слънце, но аз не можех да стигна до тях. Пред нея бях като замръзнала и в краткото й мълчание, като погледнах бялото й като платно и безизразно лице, изглеждаше, че е станала по-висока и се издигаше над мен все повече и повече, като ме заплашваше и аз изтръпнах, бях едно бедно, малко същество без никакво значение и тя можеше да се приближи до мен и да ме стъпче.
— Ще Ви чакам утре, — каза тихо тя, очите й ме гледаха в упор. — Толкова ми е приятно да знам, че Вие и господин де Уинтърсте съвсем наблизо.
Чух гласа си, въпреки че не знам как говорех, тъй като езикът ми беше надебелял и не бях сигурна, че мога да издам дори звук.