— Искам да кажа, толкова близко до нас.
Тя отиде до прозореца и погледна навън.
— Тук е много тихо, много спокойно и идват малко гости.
— Вашата работодателка много ли е възрастна?
— О, да… Често стоя дълго тук и гледам полето. Разбира се, липсва ми морето. На Вас липсва ли Ви понякога морето, мадам? Звукът, който леко гали пясъка и гърмът на разбиващите се вълни при буря, често лежа будна и ми се струва, че го чувам. А Вие?
Усетих как пресъхнаха устните ми. Гласът й беше тих и монотонен.
— Госпожо Данвърс…
— Моля, седнете, мадам.
— Не, благодаря.
Настъпи мълчание. Беше обърната с гръб към светлината и не мръдна, само ме гледаше напрегнато и безизразно. Сетих се, че не зная точно къде съм, не бях забелязала името на къщата, а колата и шофьорът, единственото средство да стигна у дома, бяха изчезнали.
Тя чакаше и за да не изглежда, че съм разтревожена от нея, седнах и поставих чантата си на пода до мен.
— Това е много приятна стая, — казах. — Сигурно Ви е много удобно тук.
— О, да. И задълженията ми са толкова леки. Вече не съм млада, не бих могла да се справя със задължението да се грижа отново за огромна къща.
Тя не седна.
— Мислили ли сте някога за нея?
Не отговорих.
— Аз мисля за нея през всичкото време. Всеки ден.
Сигурно и Вие също. Били ли сте пак там?
— Не — отговорих. Гласът ми звучеше странно. — Не.
— Не. По-добре е да не се отива там. Била съм там само веднъж. Трябваше да я видя. Беше ужасно. Много страшно. И в известен смисъл, така трябва, как мислите? Мандърлей никога не беше весело място, след като тя си отиде. Знаете това, разбира се. Почувствахте го. Огънят така пречиства. Нямаше друг начин.
Погледнах я и очите й ми отвърнаха, два блестящи върха на карфица и видях пламъче на победа и възбуда в тях. Това ми казваше и все пак нищо не каза. Ако някой би я обвинил, лесно можеше да отрече.
— Намерих друго място на север. Не исках да остана някъде наблизо, а после, през време на войната бях гувернантка и сестра — компаньонка. Разбира се, нищо не беше както преди. Нищо няма да бъде, но и не съм очаквала. А и няма значение.
— Разбира се, приятно ще ни бъде да знаем, че сте се установили добре.
— Разговаряли ли сте, мадам, по този въпрос?
— Е, не, не, ние, господин де Уинтърне иска да говорим за онова време.
— Разбира се. И все пак никога не може да забрави, нали? Как ли може да забрави?
— Времето помага нещата да избледнеят.
— Така ли? Не съм сигурна.
— Сега сме много щастливи.
— Така ли?
— Да. — Избухнах гневно и чух как сълзите ми се прокрадват в гласа ми, а не можех да ги контролирам. — Да, обичаме Кобетс Брейк, точно това сме искали винаги. Тя е красива и ще я направим още по-красива.
— Но не е Мандърлей.
— Точно затова я обичаме, — прошепнах.
Не можех да я погледна, но много силно усещах тъмното й присъствие на фона на прозореца. Мобилизирах волята си, за да дойда на себе си, пръстите ми стискаха ръба на стола.
— Госпожо Данвърс, трябва да кажа нещо.
Тя не отвърна.
— Намирам странно, че сте тук, толкова близо до нас. И, разбира се, беше ми приятно да открия, че така добре сте се установили, но на господин де Уинтърне бива никога вече да му се напомня за миналото. Много се надявам, че няма да дойдете в нашата къща отново, за да не Ви види…
Спрях и след това станах и се изправих срещу нея, куражът ми се засили, докато говорех. Защо трябва да се страхувам от нея, защо? Какво може да ми направи?
Отвратена бях от своето малодушие.
— Госпожо Данвърс, Вие ли ми пишете? Вие ли ми изпращате разни неща?
Лицето й остана безизразно.
— Съвсем не, мадам. Никога не съм Ви изпращала писма вкъщи.
— Тогава е господин Фейвъл. Срещнах го в Лондон. Той ми изпраща по пощата изрезки от вестници и други неща. Опитва се да ме шантажира. Но Вие знаете това, нали? Вие сте във връзка с него. Намерихте адреса ни, защото той Ви го е казал.
Чаках. Сигурно бях права. Сигурно съм права и защо трябва тя да го отрича?
Тя продължаваше да стои, без да мръдне, без да говори, с очи, втренчени в лицето ми. Знаеше, че това е достатъчно. Ръцете ми трепереха.
И след това тръгна и мина покрай мен към вратата на другия край на стаята. Широко я отвори и след това се обърна към мен.
— Казах Ви, че имам нещо да Ви покажа. Елате тук.
Не ме покани вежливо, усетих нотка в гласа й, на която не можех да не се подчиня. Бавно прекосих стаята и влязох през вратата, която тя задържа отворена.
— Опитах се да я направя красива стая, — каза тихо тя.
О, и така беше… така беше. Имаше нежно оцветени пердета и покривки на леглото и тоалетката, красиво избродиран килим на рози. За секунда помислих, че е странно госпожа Данвърс да спи в такава приятна, светла стая, с всичко така поставено на място и избрано с вкус. Но миг преди да ми дойде тази мисъл, погледнах тоалетката, четките там с блестящи сребърни гърбове.