— Да, разбира се, че ги познавате. Веднъж се докоснахте до тях, спомняте ли си? Взехте ги, като си мислехте, че сте сама и че никой в къщата не знае къде сте. Имах толкова малко свои вещи и те нямаха никакво значение, лесно можеха да се заменят. Всичко, което опаковах и взех със себе си в този ден, бяха нейните неща, всичко, което можех да отнеса. Носила съм ги с мен през всичките тези години. Никога не съм се разделяла с тях.
Търсех дом, където да мога да ги сложа както на мен ми се иска, както може би тя би искала. Разбира се, не е същото, никой не може да достигне нейните изисквания за вкус и лукс. Тя нямаше да хареса къщата. Това е грозна къща, толкова мрачна и непривлекателна. Сигурно ще се съгласите с мен, но това съвсем няма значение, защото за мен е много удобно, правя точно това, което ми се иска, имам свобода да я мебелирам, както си искам, работодателката ми не се интересува, доволна е, че съм тук. Тя имаше трудности с намирането на човек, но когато ми показаха тези стаи и ми казаха, че мога да ги използвам, реших, че съм намерила това, което искам.
Помислих си, че е луда. Все пак гласът й не звучеше така, беше мек и монотонен, както винаги, и съвсем нормален. Лицето й беше чисто бяло, очите й горяха.
Това знак на лудост ли е? Спомних си безумните, зачервени очи на Джак Фейвъл. Те бяха като на луд човек.
— Вижте — каза тя.
Отвори вратата на гардероба. Не исках да гледам, знаех точно какво има там.
— Не можех да нося дрехи и кожи и прочее. Оставих почти всичко. Нямаше значение. Само тази единствена рокля. Тя винаги я е харесвала и тъй, естествено остана моя. Погледнете я.
И тъй трябваше. Беше зелена тясна копринена рокля, тъмноизумрудена с една-единствена презрамка около врата. Спомних си снимката в списанието, сега беше пред мен с всичките подробности, главата отхвърлена назад, арогантния поглед, ръката облегната на перилото, красавица. Реших, че това е роклята, която тогава е носила.
— Тя притежаваше такива леки, деликатни неща, толкова лесно беше да ги сложа в куфарите си.
Сега започна да отваря чекмеджета, както беше направила тогава, като изваждаше бельо, нощници, чорапи, пеньоар, поръбен с кожи, чифт златни чехли.
Тоалетната й чанта беше с бродирани нейни инициали Р. де У.
— Гледайте, — гласът й беше изпълнен е трепет, — такива красиви неща на моята лейди.
Искаше ми се да извикам: Вие сте луда, Вие сте съвсем безумна, Вие сте обзета от мания и тя Ви е довела до това. Бях ужасена, замаяна.
После затвори гардероба и чекмеджетата.
— Елате и погледнете през прозореца, — каза тя.
Не мръднах.
— Не се бойте.
— Не. — Преглътнах. — Не.
— О, няма да Ви направя нищо лошо. Не искам и Вие сама да си навредите. Някога Ви мразех. Сега не ме интересувате. Вие сте нищо. По-малко от нищо.
— Какво се опитвате да ми кажете? Какво целите с това? Какво искате, госпожо Данвърс? Пари ли? В съдружие с Джак Фейвъл ли сте?
Тя презрително изсъска, когато изрекох това, знаех, че греша.
— Той беше удобен, — каза тя, — и аз го използвах.
— Той Ви е казал къде живеем.
— Нека той проси пари, нещастен глупак. Нека получи каквото може. Защо не? Това няма нищо общо с мен, защо парите да имат някакво значение?
— Тогава какво искате? Какъв смисъл има всичко това?
Внезапно седнах на копринения юрган върху леглото, краката ми не можеха повече да ме държат. Усетих, че ще заплача, бях като малко дете, жертва на капан и не знаех как да се измъкна. Не разбирах и се чувствах безпомощна, но тя не беше чудовище, беше човешко същество, защо нямаше мъничко чувство към мен и съчувствие. Стоях хленчеща и нещастна пред нея.
— Госпожо Данвърс, моля кажете ми какво искате и защо ме доведохте тук? Не разбирам.
— Наистина ли?
— Знам, че ме мразехте, защото се омъжих за Максим.
— О, не, пет пари не давах за това. Нека се ожени, за която си иска. Това не ме интересуваше. Само Ви презирах, защото се опитахте да заемете мястото й в Мандърлей.
— Съжалявам, но това беше много, много отдавна. Не можете ли да забравите? Не можете ли да оставите миналото на мира?
— Миналото е всичко, което имам, всичко, което съм имала или ще имам. Миналото е всичко за мен.
— Наистина не трябва така, трябва да си създадете Ваш собствен живот. Както направихме ние.
— Така ли? Наистина ли вярвате, че е така?
— Да — почти изкрещях. — Да, ако само ни оставите на мира. Ако ни оставите на спокойствие.