— Хайде, сега следва: „В речта си аз съм грапав“ — подсказа чичо Том.
— Да, зная — отвърна нещастният режисьор и продължи ролята си.
Ще бъде безсмислено и досадно да цитираме всеки един случай, когато чичо Том, навлязъл в стихията си и подстрекаван от зловредната мисис Портър, поправяше грешките на актьорите; достатъчно е да кажем, че след като веднъж се беше впуснал в своята любима страст, нищо не можеше да го спре, така че до края на пиесата той изпълняваше нещо като непрекъснат съпровод, като мърмореше полугласно заедно с всеки един от актьорите съответните реплики. Това достави изключителна забава на зрителите и удоволствие на мисис Портър, а актьорите бяха засрамени. Чичо Том не помнеше да е бил по-доволен от себе си през целия си живот, а неговите племенници, макар несъмнени наследници на огромното му богатство, никога не бяха желали толкова силно да го няма на този свят, както през тази паметна вечер.
Още няколко обстоятелства допринесоха да се изпари ентусиазмът на „действуващите лица“. Никой от актьорите не можеше да ходи спокойно с панталоните си или да движи свободно ръцете си; костюмите бяха прекалено тесни, обувките — прекалено големи, а сабите — най-различни по вид и размер. Мистър Евънс, който и без това беше доста висок за сцената, носеше шапка от черно кадифе с огромни бели пера, чиято красота се губеше сред горните кулиси. Шапката имаше и още едно неудобство: той едва я надяваше на главата си, а сложеше ли я веднъж, свалянето беше крайно трудно. Освен това, независимо от многото репетиции, когато падна, той проби с глава и рамене един от страничните декори не по-малко чевръсто от някой клоун на коледна пантомима. Пианистката, която се беше изтощила от горещината в салона, припадна още в началото и остави музикалния съпровод към „Мазаниело“ на флейтата и виолончелото. Оркестрантите се оплакваха, че мистър Харли ги заглушавал, а той заяви, че не са му дали възможност да изпее и един такт. Рибарите, които бяха наети за случая, се разбунтуваха съвсем наистина и категорично отказаха да играят, ако не им увеличат дажбата от алкохол, а когато исканията им бяха задоволени, в сцената с изригването на вулкана се напиха съвсем истински. Фойерверките, които бяха запалени в края на второто действие, не само че едва не задушиха публиката, а почти предизвикаха пожар, така че останалата част от представлението премина в гъста мъгла.
С две думи, цялата вечеринка беше, както ликуващо разказваше навсякъде мисис Джоузеф Портър, „пълен провал“. Зрителите се прибраха по домовете си в четири часа сутринта, изтощени от смях, със силно главоболие и вмирисани на сяра и барут. Мистър Гатълтън младши и мистър Гатълтън старши си легнаха, почти решени да емигрират в Австралия още през следващата седмица.
Роуз Вила отново придоби обичайния си вид — мебелите бяха върнати в трапезарията, масите бяха лакирани както преди, росеровите столове заеха предишното си място до стената, а на всички прозорци бяха поставени жалузи, за да не може да прониква вътре любопитният взор на мисис Джоузеф Портър. В семейство Гатълтън никой не говори вече на тема театър освен чичо Том, който не може да се сдържа да не изрази своята почуда и съжаление от откритието, че племенниците му са загубили някогашното си увлечение по красотата на Шекспировия стил и произведенията на този безсмъртен бард.