Джеймс Хадли Чейс
Мисия в Сиена
ПЪРВА ГЛАВА
1.
Застанал в рамката на вратата на една будка полицаят Елио съзерцаваше лявата част на площада е невъзмутимо безразличие.
Беше влажна и мрачна ноемврийска вечер.
Преди няколко минути беше ударило 11 часа и поради дъжда и късния час, площадът беше безлюден.
Беше валяло непрекъснато цели три часа. Водата бълбукаше във водосточните тръби и се стичаше по уличните фенери, които Хвърляха жълти петна по лъскавия тротоар. Студеният вятър правеше влагата още по-тягостна. Елио мислеше носталгично за своя комфортен дом, за огъня, който гореше, и за жена си, която (надявате се той) мислете за него.
Той вдигна мрачен поглед към черното небе, търсейки прояснено място.
— Можете ли да ми кажете къде се намира хотел „Ползен“? — внезапно го попита женски глас.
Елио наведе очи и заразглежда младата жена, която стоеше пред него. Тя беше с гръб към уличния фенер и той не я виждаше много добре. Носеше бял шлифер и малка черна шапка и държеше в дясната си ръка пътническа чанта от плат и кожа.
Тя говорете с чужд акцент, който можеше да бъде испански или италиански; незапознат много с чуждите езици, Елио не знаеше точно.
— Хотел „Ползен“ ли, мис?
— Да.
— На сто метра вдясно.
Излизайки от навеса на вратата, той й показа сградата с пръст. Младата жена се обърна, за да види посоката, която показваше и светлината на уличния фенер освети лицето й.
Елио си каза, че тя би трябвало да е 25-26-годишна. Първото нещо, което забеляза бяха златисто червените коси, които се подаваха изпод шапката: той никога досега не беше виждал такъв оттенък.
Очите й, много раздалечени едно от друго, изглеждаха (доколкото можеше да отсъди в тази съмнителна светлина) зелени като изумруди. Красотата й притежаваше нещо сладострастно. Той се почувства развеселен; това не му се беше случвало от години.
— Благодаря, — каза младата жена, като понечи да се отдалечи.
— Един момент, мис, — каза Елио. — Ако не сте от Лондон, бих Ви казал, че хотел „Ползен“ не е превъзходен.
Младата жена беше обърнала лицето си, за да погледне другата страна на блесналия от дъжда площад. Той не беше сигурен дали тя чу това, което каза.
— Той има лошо реноме, — продължи Елио. — Това не е хотел за млада жена като вас.
Тогава тя го погледна.
— Благодаря. Нямам намерение да оставам там, — каза тя. — Лека нощ.
Тя се обърна и се отдалечи бързо в мрака и дъжда, а Елио я следеше е раздразнен поглед.
Накрая той вдигна масивните си рамене под блестящата си пелерина. Все пак, нали я беше предупредил, — каза си той. Повече нищо не можеше да направи. Питаше се, коя може да бъде и откъде идва. Защо отива в хотел „Ползен“? „Ползен“ беше един от многобройните хотели в квартала, който предлагаше веднага стаи без много истории. Не по-лош от другите, но неоспоримо подозрителен и мръсен.
Той поклати глава. Кой би помислил, че такова момиче…? И понеже беше на служба в това ъгълче от 15 години и му беше дошло до гуша да върши едно и също нещо, той престана да си блъска главата, за да узнае защо тя отиваше в хотела. Ако започнеше да се измъчва с всички хора, които го питаха за пътя, си каза той, животът би станал невъзможен.
Той се отдалечи, отнасяйки лика на това красиво момиче в самотната си проверка под дъжда.
2.
Жак Дал, нощният пазач на хотел „Ползен“, четеше рецензиите за футбола в „Ивнинг Стандарт“, когато младата жена с белия шлифер влезе.
Той вдигна очи, питащ се какво ли иска. Никога не беше я виждал! Беше прелестна. Той се изправи и лукава усмивка разкри мръсните му зъби.
— Господин Крантор тук ли е? — попита непознатата, фиксирайки право върху него зелените си очи. Дал я поглъщаше с поглед.
— Да, тук е. Стая 26, на първия етаж. Той заръча да се качите.
Младата жена прекоси вестибюла и изкачи пъргаво стълбите. Дал подсвирна с възхищение.
Какво можеше да я води при Крантор?
Тя носеше пътническа чанта. Дали ще остане? Ако не слезе след един час, той ще повика Крантор.
Красивата червенокоса извървя лошо осветения коридор до 26-та стая. Тя се спря пред вратата и се ослуша за момент. Като не долови никакъв шум в стаята, почука.
Вратата се отвори и Крантор се показа на прага.
— А! Ето Ви, — каза той, разглеждайки я с единственото си око. — Вече се питах дали ще дойдете.
Тя влезе след него в голямата стая.
Една нощна лампа е абажур хвърляше кръг светлина върху голямата маса, отрупана с книжа. Останалата част на стаята тънеше в мрак. Крантор и младата жена не можеха да се видят.
— Какво мръсно време, а? — каза Крантор. — Свалете шлифера си. Ще го закача в банята.