— Коя къща?
— Тази до стената, шефе.
Дон разгледа триетажното здание, потънало в мрак. Той различи по два прозореца на всеки етаж. Входната врата се отваряше под една аркада, подобна на тази, под която се намираха те.
— Има ли друг изход, Хари?
— Не, шефе. Проверих.
— Значи той е още тук?
— Да, тук е. Преди пет минути дойде една жена и влезе вътре. Носеше бял шлифер и панталон. Беше много тъмно, за да я разгледам.
— А той, Хари, как изглежда?
— Висок и слаб, брюнет с крив нос, облечен по забележителен начин.
Малкият посредник беше казал, че неговият нападател бил висок и слаб. Изглежда типът беше един и същи.
— Кога го видя за първи път, Хари?
— Около четвърт час след излизането на посредника. Дойде иззад къщата, пресече градината, и след като прескочи стената, изтича до един стар „Буик“, гариран под дърветата. Аз изтичах подире му и успях да се скрия в багажника. Той караше бързо. Смешно удоволствие беше тази разходка с кола! Той остави колата някъде в Олд Комптон Стрийт и дойде тук. Едва го следвах. Беше много нервен и през цялото време се обръщаше да види дали не го следят, но не ме забеляза. Сигурен съм в това. Той влезе в къщата. Имаше ключ. И повече не съм го виждал. Жената почука и той отвори.
— Браво, Хари! Ще отида да хвърля един поглед. Стой тук и внимавай! Ако ми се случи нещо, знаеш какво трябва да направиш. Този тип е опасен. Той уби Ференчи.
— А! Господин Ференчи е мъртъв? — попита Хари поразен.
— Да, ще ти разкажа по-късно. За момента отваряй очи и бъди нащрек!
— Не мислите ли, че ще е по-добре да отида аз, шефе? — забеляза Хари. Няма защо да цапате костюма си като влизате и излизате през прозореца.
— Прави това, което ти казвам, — възрази сухо Дон. Отваряй си очите! Ако се опита да избяга, спри го!
— Прието, шефе, — каза Хари. Най-лесно е да се изкачите през прозореца до стената. Вратата има резе. Аз проверих. Ще ви помогна. Качете се на покрива и влезте пред прозореца.
Те се приближиха до стената и Хари направи с ръцете си столче. Миклем стъпи на тях и с лек тласък достигна края на стената. Той се хвана за нея и с помощта на Хари успя да се изкачи.
Превит на две, Дон запълзя по ръба на покрива. Точно над него се намираше един осветен прозорец. Той се взря в мрака през стъклото и успя да различи една празна, тъмна стая. Гилотинира-ният прозорец не беше затворен с ключалка. Той извади джобния си нож и леко повдигна рамката. После се хлъзна в стаята, затвори прозореца и се приближи да вратата.
Остана за момент със залепено ухо до рамката и като не чу нищо, натисна бравата и отвори.
Намери се в слабо осветен (от светлината, която идваше от входа), коридор. Той затвори грижливо вратата след себе си. После безшумно се промъкна през коридора до стълбите и отново се ослуша.
Отдолу достигна мъжки глас:
— Беше много лесно. Той се приближи до прозореца и аз уредих сметката му.
Движейки се като сянка, Дон започна да слиза но стълбите.
— Значи е мъртъв? — попита женски глас.
Акцентът накара Дон да застане нащрек: без съмнение това беше италианка. Той стигна до края на стълбите. Светлината, която осветяваше слабо входа, идваше от една полуотворена врата в дъното на коридора.
— Разбира се, че е мъртъв, потвърди Шапиро. Хайде, дайте парите! Бързам да се махна оттук.
— Можете ли да ми докажете, че е мъртъв, попита Лорели.
Шапиро я погледна втренчено.
— Как? Ако не вярвате, идете да проверите!
— Не говорете глупости. Ще ви платя, когато видя вестниците тази сутрин, пе преди това.
Дон се промъкна по-напред, за да хвърли един поглед в стаята. Имаше малко мебели: два стола, изтърбушено канапе, чиито пружини се виждаха, и един сандък, върху който беше поставена запалена свещ в бутилка. Сиви мръсни одеяла бяха спуснати пред двата прозореца.
Той обхвана всичко с един поглед, Вниманието му беше привлечено от двете личности, които се намираха в стаята. Мъжът беше възседнал един от двата стола. Той беше висок и слаб; мургавото му, грубо лице беше кръвожадно. Той хвърляше разярени погледи към младата жена, която беше опряна на стената, в слабата светлина на свещта.
Малко по-висока от среден ръст, тя беше около 25–26 годишна. Беше студено красива; върху бледността на лицето се открояваха карминените месести устни, но вниманието му беше привлечено от гъстата вълниста коса. Тя беше с венециански рус цвят, който се среща рядко в наше време в Италия.
Между бляскавите устни димеше цигара. Ръцете бяха скръстени върху гърдите. Под разтворения бял шлифер тя носеше бял пуловер и черен панталон.
— Шегувате се, нали? — попита Шапиро, поразявайки я с поглед.