— О! Спри! — извика разярено Лорели. — Когато разбере това, ще бъде много късно да прави каквото и да е.
Феликс хвърли угарката в камината.
— Може би мислиш, че той ще се задоволи да вдигне рамене и да ни забрави? — попита той. — Слънцето трябва да е нагряло малко повече красивата ти главица без мозък! Където и да отидем, те ще ни намерят! Няма да имаме миг спокойствие, а в деня, в който ни открие… Той вдиша рамене. Ако това може да ти направи удоволствие, да допуснем, че по чудо успеем да се приютим в Буенос Айрес. Колко време мислиш, че ще бъдем на сигурно място? Във всички краища по света има негови хора. Той ще ги насочи по дирите ни. В случай, че съставяш в хубавата си главица план да заминеш без мен, позволи ми да ти напомня, че никога вече няма да имаш минутка покой. Всеки път, когато чуеш стъпки зад себе си, ти ще се вледеняваш от ужас. Ако някой мъж те погледне малко по-настойчиво, сърцето ти ще престава да бие. Трябва да знаеш добре като мен, че Алскони няма да позволи никога на никой от неговата организация да я напусне. Имало е глупаци, които са се опитали да го направят… Знаеш какво им се е случило?
— Тогава какво ще правиш? — попита Лорели.
— Първо няма да губя ума си, — каза Феликс. Този американец не ме плаши; ако стане опасен, ще уредя сметката му!
— Може би вече е много късно?
— Слушай, — каза Феликс, — ще направиш добре, ако отидеш да си легнеш и да починеш. Разстроена си. Той може би се съмнява, но още не ни е намерил. Струва ми се, че забравяш, че не се предаваме лесно?
— Значи, не искаш да заминеш с мен? — попита Лорели, гледайки го странно.
— Не е въпрос за заминаване, — възрази сухо Феликс. — До гуша сме затънали в тази афера. Ще бъде добре, ако набиеш това в главата си. А сега, иди да си легнеш!
— Ще говориш ли за това с Алскони?
— Още не. Ще почакам да узная нещо повече.
Тя взе мантото си и се отправи към вратата.
— Вили трябва да се обади.
— Добре, няма да мърдам оттук.
Когато тя излезе Феликс запали друга цигара и със смръщени вежди започна да се разхожда из разкошно мебелирана та стая.
Ако този американец си въобразява, че може да разбие подобна комбина, мислеше Феликс, много се лъже! Най-добре може би ще е да избърза да го зачисти преди да с открил нещо повече.
Той все още се разхождаше, когато телефонира Вили.
— Изгубих следите му, заяви Вили. — Той се разхожда известно време из улиците, а после се върна на Виа Пантането, където беше гарирал колата си. Там ме изигра. Излезе извън града.
— Имаш ли номера на колата? — понита Феликс.
— Да, — каза Вили. — Английска е.
Феликс записа номера на колата на Дон.
— Доколкото разбирам, той не е отседнал в хотела?
— Излезе извън града, повтори Вили.
— Опитай се да узнаеш дали някой е наел пила в покрайнините. Искам да зная къде живее този тип. Спешно е.
— Не мога да направя нищо преди, утре сутринта, — възрази кисело Вили.
Той мразеше подобни задачи.
— Опитай се да разбереш до утре сутринта, заключи Феликс, преди да затвори телефона.
После се обади до пощата и помоли:
— Дайте ми „Музеум“ — 11066, Лондон, — каза той.
Половин час по-късно той говореше с Крантор.
— Разбери на кой принадлежи кола с номер ПЛМ 122, — каза той. — Спешно е. Обади ми се веднага, след като научиш.
Крантор обеща, че ще има сведенията след един час.
В момента, когато оставяше слушалката, Феликс чу алармения звънец в коридора. Той замръзна с ръка върху телефона и разтуптяно сърце.
Този звън му известяваше, че някой се е промъкнал в парка, някой, който не би трябвало да се намира в него.
Той затича до бюрото, близо да прозореца, отвори едно чекмедже, взе своя 45 и като отвори прозореца, скочи на терасата.
2.
Минаваше 11 часа, когато Дон се прибра във вила „Триони“. Той беше бродил из малките улички на Сиена с надеждата, че ще открие Лорели, а накрая, давайки си сметка за малката възможност за подобно нещо, беше решил да се прибере, за да види дали Хари и Шери не са имали по-голям шанс.
Той не беше забелязал, че един дребен човек с мургав тен, черен изтъркан костюм и черна нахлупена на очите шапка, за да прикрива бледото му лице, надупчено от дребна шарка, го беше следил навсякъде като сянка. Без да осъмни, че е следен, Дон се беше качил в Бентлея и беше излязъл от града, докато мъжът със сипаничавото лице го гледаше мрачно как се отдалечава.
Когато Дон спря пред вилата, входната врата внезапно се отвори и Хари затича към него.
— Открихте ли нещо, шефе?
По тона на гласа му Дон разбра, че шофьорът му е имал по-голям шанс от него.