— Не, наистина не, — каза Дон и влезе преди Хари в салона. — Къде е Шери?
— Отиде да спи, шефе. Негърът го принуди да тича като смахнат. Разкарва ни из целия град. Разкрачите му са три пъти по-големи от нашите и Шери трябваше да тича почти през цялото време, за да не го изпусне от очите си.
Дон се приближи да бара, напълни две чаши и подаде едната на Хари.
— Къде беше той, понита той, сядайки на облегалката на фотьойла.
Хари изпи голяма част от бирата, усмихна се и изтри устата с опакото на ръката си.
— И така, шефе, след като ни разкарва из града, той се качи в един „Ситроен“. Макар че и аз бях с кола, не бих могъл да го следвам без да ме забележи. За щастие пътят беше прав в продължение на няколко километра. Водех се по фаровете му почти три километра и после той се отклони от пътя. Според мен трябва да е свил но някой път, който води към някоя къща. Какво ще кажете, ако вземем колата и отидем да се запознаем с обстановката? Почти съм сигурен, че ще намеря мястото, където се отклони.
— Прието, съгласи се Дон и довърши бирата си. — Хайде, ела! Да вървим!
Те слязоха при колата и Дон седна на волана.
— Още се питам дали тази вечер направих гаф или не, промърмори Дон, слизайки но алеята, водеща към пътя. — Исках да се осведомя. Казах си, че може би книжарят знае нещо за стария татко Вага. Реакцията му беше много странна. Стори ми се, че той ужасно се изплаши. Искате да вземе името и адреса ми. Може би ставам прекалено предпазлив, но ми се стори, че под невинния си вид, сеньор Педони съвсем не е чист като сняг.
— Негърът също не е чист като сняг, — каза Хари. — По дяволите! Какъв мъжага! Трябваше да го видите как поглъща сладоледа си… На Шери очите щяха да изхвръкнат от орбитите. Не бих искал да си имам работа с този Херкулес!
— Аз също! Той не ви ли забеляза?
Хари поклати отрицателно глава:
— Не се обърна нито веднъж. Той гледаше право пред себе си като че ли се любуваше на походката си. Във всеки случай добре разкара Шери!… свийте вляво, натам, шефе, — каза той в момента когато Дон минаваше през портата на града. — Той беше гарирал колата си под тези дървета. Взе пътя вдясно.
Използвайки късите светлини, Дон насочи колата по пътя, който се изкачваше направо, оставяйки от лявата си страна Францисканския манастир. След манастира, те навлязоха в хълмистото поле. След километър и половина Хари каза:
— Сега не трябва да е далеч. Не мислите ли, че ще е по-добре ако оставим колата и тръгнем пеша?
Дон се съгласи и гарира колата на тревата до пътя. Той изгаси фаровете и оставяйки колата, те започнаха да изкачват хълма пеша.
Пътят се простираше пред тях без никаква къща наоколо. След 10 минути Хари се разтревожи:
— Мисля, че трябва да идем по-далеч с колата, а? Не допусках, че е толкова далеч.
— Оттам беше трудно да се определи. Да вървим още един километър, предложи Дон. — Сигурен съм, че не сме пропуснали пътя.
Няколко минути по-късно, Хари заяви:
— Ето го! Гледайте точно пред нас!
На лунната светлина те различиха един тесен път, който излизаше под прав ъгъл на главното шосе. Той се простираше в права линия около 100 метра, после правеше един завой преди да потъне в гората.
— Не виждам къща. Струва ми се, че още не сме свършили пътешествието си, промърмори Дон.
Той продължи пътя си, стараейки се да върви по тревата, за да заглушава шума от стъпките си. Хари го следваше. Така те напредваха крачка по крачка по пътя и навлязоха в гората. В нея мракът беше почти непрогледен, но Дон продължи да върви; той се задоволи само да намали ход. Едва забелязваше неясните контури на дънерите на дърветата.
След 10 минути те излязоха от гората и стигнаха до хълма.
Пред тях, като че ли внезапно излязла от земята, за да им прегради пътя, се издигаше дебела каменна стена, висока 4–5 метра, която се простираше край пътя и се губеше в мрака.
Тъй като вече нямаше дървета, луната осветяваше стената като през деня. Дон се спря. На около 50 метра по-далеч, той различи голяма дървена врата, обкована с желязо, чийто две крила бяха поставени в иззидана арка. Вратата беше затворена.
— Обзалагам се, че е тук, промити Дон. — Човек би помислил, че се връща в Средновековието, а?
Хари огледа стената.
— Оттук не се вижда нищо интересно. Да ви направя ли стълба, шефе?
— Точно така.
Няколко секунди по-късно Дон се изкачи върху стената и видя голяма сграда в готически стил, сред огромна окосена ливада.
— Прилича на стар замък, — каза той. (И се наведе, за да подаде ръка на Хари). Дай ръка. Ще ти помогна.
Хари го хвана за китката и Дон го издърпа. След големи усилия Хари успя да преметне крак през стената. Той разгледа на свой ред сградата.