— Значи, тук са се установили? Да скочим да хвърлим един поглед?
— Аз ще отида, ти стой тук, — каза Дон. — Ако се наложи да отстъпя, ще имам нужда от теб, за да ми помогнеш да премина стената.
— А ако отида аз, шефе? — попита Хари без голяма надежда. — Имам по-голям опит от вас да се движа в тъмното.
— Мислиш ли? — попита с иронична усмивка Дон.
Залавяйки се с ръце за стената, той се отпусна и скочи.
— Внимавайте, шефе, прошепна Хари.
Дон му махна с ръка и се отдалечи по посока на къщата. Първите 200 метра не представляваха трудност. Той трябваше само да следва малката пътечка през планини от цветя, които му позволяваха да се прикрива. Но след като стигна до моравата, той се спря.
Огледа се наляво и надясно, колебаейки се да прекоси подобна площ на открито. Не можеше да не бъде забелязан от някой прозорец, докато пресича ливадата под ослепителната светлина на луната. Без да излиза от сянката на храстите, той заобиколи ливадата с надеждата, че ще намери някоя закрита пътека от другата страна на къщата. Напредваше безшумно, което беше в негова полза, тъй като видя пред себе си нещо да мърда. Едва успя да се хвърли в сянката на един храст.
На около 30 метра пред него набит мъжага с карабина под мишницата, излезе от гората. Придружаваше го куче — вълча порода с кръвожаден вид.
Дон усети, че косите му настръхнаха при вида на кучето. Грамадното животно беше завързано с верига, омотана около китката на мъжа. То вървеше с гъвкава походка, а лунната светлина подчертаваше мускулите му под лъскавата козина.
Неподвижен, Дон ги видя как спокойно минаха пред него и изчезнаха в нощта. Той въздъхна от облекчение при мисълта, че ако беше пресякъл моравата, кучето вече щеше да го разкъсва със зъбите си.
Той погледна къщата, колебаещ се да отстъпи, но питайки се как би могъл да се приближи без да бъде забелязан. Отказвайки да напусне играта, той започна да се придвижва, по-предпазлив този път, изучавайки всеки метър от терена преди да напусне прикритието си, за да се приюти зад някой друг храст. По този начин му бяха необходими няколко минути, за да стигне източната страна на къщата. Там храстите растяха и но моравата. Само 40-ина метра открито пространство разделяше Дон от старото жилище.
Скрит зад едно дърво, той разгледа къщата. От тази страна всички прозорци бяха тъмни, но нищо не доказваше, че от някоя от тези стаи в мрака, някой не наблюдаваше моравата.
Голяма тераса, украсена с парапет и широки мраморни стъпала, които водеха в градината, заемаше цялата тази страна на сградата. Дон забеляза, че не само трябваше да прекоси ливадата, но и да изкачи стъпалата, осветени от луната, ако искаше да се приближи до къщата.
Ако не беше кучето, той не би се поколебал, но мисълта за него го накара да не рискува.
Сега трябваше да разбере на кого принадлежеше това владение. Това не беше много трудно. Най-важното беше да не разкрива картите си преди да бъде готов. Превит одве, той тръгна назад между храстите, за да се върне при Хари. След 30-ина метра се обърна. Това, което видя, смрази кръвта му.
Неподвижно в края на моравата едно куче-вълк гледаше точно към мястото, където стоеше Дон. То наостряше уши с леко изправена глава, сякаш слушаше. Дон стоеше неподвижен е разтуптяно сърце. Беше ли го чуло? Лек ветрец, идваш откъм кучето, прошумоляваше край Дон. Малко беше вероятно кучето да е усетило миризмата му. Животното наведе глава, стигна до средата на моравата и спря.
Дон усети потта да оросява челото му, но не мръдна. Кучето и той стояха неподвижни в продължение на една минута; но на Дон тази минута се стори час. Излизайки от сянката на къщата, се появи набития мъжага с карабината в ръка. Той изтича под лунната светлина и се спря като втренчи поглед в кучето.
Животното се обърна и погледна мъжа, а след това изскимтя, направи две крачки напред и се спря отново, за да погледне зад себе си.
— Тук! — извика грубо мъжът.
Той говореше на италиански.
Кучето се поколеба, направи полукръг и се върна стремително при мъжа, който отново закачи веригата за нашийника му.
Дон видя мъжа да се отдалечава от другата страна на къщата, а кучето покорно го следваше.
Когато те изчезнаха, Дон продължи пътя си. Сега той бързаше да напусне това опасно място и ускори ход. Той не разбра, че промъквайки се от един храст до друг, беше докоснал с крака си една невидима метална плоча, която беше свързана с алармения звънец в къщата.
Продължаваше да напредва, търсейки без да намери пътечката, по която беше дошъл. Спря се, за да се ориентира. Пътечката трябваше да бъде наблизо. В този момент чу звънеца. Звънът едва достигаше да него, но без съмнение това беше алармен сигнал. Той се сепна и погледна вляво и вдясно, досещайки се, че сигурно е докоснал без да знае някакъв механизъм, който беше свързан със звънеца. Точно в този момент, видя негърът да се приближава по ливадата и забеляза проблясва нето на камата, която черният великан държеше в ръката си. Видът на негъра, промъкващ се по ливадата под лунната светлина с бързината на черна пантера, би бил достатъчен да разстрои най-здравите нерви, но Дон не изпадна в паника. Той се хвърли зад един храст и зачака.