Негърът потъна между храстите на около 50-ина метра от мястото, където лежеше Дон. Той се спря, за да се ослуша. Набитият мъж и кучето се появиха под лунната светлина. Мъжът видя негъра и се спря, дърпайки кучето, готово да скочи. Кучето ръмжеше, лаеше, дърпаше с всичка сила веригата. Трима друга мъже се появиха иззад къщата. Всеки от тях държеше по едно куче потръпващо от нетърпение.
Негърът им направи знак да чакат и започна бавно да се придвижва към мястото, където се криеше Дон.
През храстите Дон виждаше четиримата мъже и техните кучета застанали срещу него. Той чуваше лекото шумолене на листата, което придружаваше стъпките на грамадния негър. Дон хвърли поглед между клоните и го забеляза. Сега той беше само на два метра от него, кръвожадното му лице беше нащрек, а дебелите му пръсти стискаха камата. Дон притаи дъх и зачака. Изтече една минута. Той чуваше свистенето на вятъра в дърветата, шумното дишане на негъра и ръмженето на кучетата, които дърпаха веригите си. После негърът продължи пътя си и мина на няколко метра от него. Дон все още чакаше. Той знаеше, че и най-малкото движение би го издало.
Негърът измина още няколко метра из храстите преди да разбере, че губеше времето си. Ако някой се криеше сред тях, кучетата ще го накарат да излезе. Той се изправи с целия си ръст и извика:
— Пуснете кучетата!
Без да даде време на четиримата мъже да откачат веригите от нашийниците, Дон полетя като стрела през храстите по посока на стената. Той тичаше сякаш дяволът беше по дирите му и напредваше като болид през храстите с единствената мисъл: да стигне до стената и да хване ръката на Хари.
Той чу дивия вой на кучетата, които летяха подире му през моравата. Като въздъхна от облекчение, той непредпазливо излезе от прикритието на храстите и забелязвайки пътеката, която толкова беше търсил, затича но нея с всичка сила.
Но кучетата се приближаваха. Чувайки глухото им кръвожадно ръмжене, по гърба му премина ледена тръпка. Те бяха близо до него, съвсем близо; той разбра, че те го настигнат. Още няколко метра и ще се хвърлят върху му, ще го повалят на земята и ще го разкъсат.
Край пътеката, точно пред него, се намирате дебело дърво. Едно от кучетата се изравни с него, скочи и го захапа за ръкава. Юмрукът на Дон се стовари върху черепа на животното. Кучето се претърколи и зави от болка. Но Дон знаеше, че е загубил играта. Той отскочи встрани, обърна се и се подпря на дървото.
Другите кучета се приближиха вкупом, спряха се и като се разгънаха с точността на овчарски кучета, го обградиха в кръг.
Дон запъхтян ги гледаше. Той знаеше, че ако направеше някакво движение, в която и да е посока, най-близкото куче би скочило на гърба му. Извади носната си кърпа и изтри челото си. Кучетата изръмжаха и се приближиха. Шум от стъпки го накара да вдигне очи. Негърът се приближаваше по пътеката, осветена от луната. Ножът блестеше в ръката му. Той замръзна като видя Дон.
Дон извади табакерата си, взе една цигара и я пъхна между пресъхналите си устни. После, имитирайки провлечения акцент на негъра, понита:
— Имаш ли огън, приятелче?
ОСМА ГЛАВА
1.
Познаван от полициите в Европа и Америка единствено под името Костенурката, Симон Алскони се беше разположил в един фотьойл пред голям огън. С крака на една табуретка и грамадна ангорска котка върху коленете, той изобразяваше картината на домакин.
Пълното му мургаво лице, бърнестите устни, дебелият гърбав нос и черните, дълбоко потънали в орбитите очи, му придаваха лъжливо безобиден вид. Той изглеждаше 50-годишен, но в действителност беше минал 60-те. Беше облечен във фрак и държеше с дългите си пръсти една пура. С другата ръка галеше лъскавата козина на котката, а очите му бяха втренчени в огъня.
Застанал пред него, Феликс разказваше на Алскони за залавянето на Дон.
Феликс имаше голяма власт в организацията на Алскони, което му даваше голям авторитет и влияние, но винаги, когато отиваше в апартамента на Алскони, той изпитваше някакво чувство на притеснение, което граничеше със страх.