— Може би бихме могли да се обясним двамата, ако кучетата не бяха с теб, — каза той. — Струва ми се, че въпреки ръста си, ти можеш по-добре да се биеш, отколкото да понасяш бой!
Карлос се засмя, разкривайки розовите си венци.
— Не ми разигравай комедии, приятелю, — каза той. — Не си този, който би ме уплашил. (Той щракна с пръсти и кучетата се приближиха, без да изпускат Дон от очи). Хайде, тръгвай право напред!
Дон тръгна по галерията, а кучетата вървяха по следите му. Карлос насочи мощния лъч на батерията пред себе си, за да осветява Дон.
— Свий вляво, — каза Карлос и насочи лампата към един тесен отвор, издълбан в стената.
Дон навлезе в тясното помещение, което се изкачваше с лек наклон. След като го изкачи, той се намери пред бронирана врата.
— Бутни! — заповяда Карлос.
Дон се подчини и вратата се отвори. Той влезе в един силно осветен коридор със снежнобели стени.
Пред него се появи врата и още една няколко метра по-далеч в коридора.
— Тук, приятелче, — каза Карлос. (Той сложи ръка върху рамото на Дон и отвори първата врата). Разкраси се. Ще те чакам тук.
Дон влезе в луксозна баня.
Той се погрижи за раната на челото си, после, служейки си с електрическа самобръсначка, която се намираше там, се обръсна. Съблече се, взе един душ и 20 минути по-късно излезе от банята ободрен и представителен, за да намери Карлос, който пушеше цигара, подпрян на отсрещната стена.
— А! Сега приличаш малко повече на това, което беше преди, забеляза негърът. — Ела сега да отидем при лекаря. И не се прави на глупак! Той може да ти изиграе мръсни номера, ако не се държиш добре с него.
Той се приближи лениво до втората врата, почука, натисна бравата и отпори, Направи знак на Дон да влезе и се притисна до стената, за да му направи място да мине.
Дон влезе в една просторна стая, пригодена като операционна. Един поглед му беше достатъчен, за да забележи, че мебелите и материалите бяха модерни и скъпи.
Един мъж на преклонна възраст, облечен с бяла престилка, седеше зад бюрото. Слабото му и сивкаво, набраздено с бръчки лице, излъчваше безлична студенина. Той вдигна поглед към Дон. В погледа на сините му очи имаше някакво изражение, от което по гърба на Дон пролазиха трънки.
— Аз съм д-р Англеман, заяви старецът с бялата престилка и се изправи. — Раната ви е повърхностна, но трябва да се превърже. Седнете, господин Миклем.
— Не, благодаря, — възрази Дон. — Аз се погрижих за нея. Така е добре.
Англеман повдигна рамене.
— Както искате, — каза той, разхождайки погледа си върху Дон. — Искате ли да ви дам нещо за болките ви в главата?
— Не, благодаря, повтори Дон.
Англеман седна отново на бюрото си.
— Добре! Няма да ви задържам, господин Миклем. Мисля, че пак ще се видим. Само че следващия път няма да бъдете доброволен клиент.
— Какво искате да кажете? — попита Дон.
— Ще ви обясня, — каза Англеман и направи знак на Карлос. — Изведи господин Миклем!
Карлос хвана Дон за ръката.
— Ела, приятелю!
Дон излезе в коридора. Карлос затвори вратата зад себе си. Двете кучета-вълци се изправиха и наостриха уши.
— Сега ще видиш шефа, — каза Карлос. — Внимавай с него: ето още един, който може да стане лош, ако го настъпят по мазолите.
— Струва ми се, че имате чудесна колекция от смахнати в този дом, забеляза Дон.
Карлос се усмихна:
— Ти си мислиш така, момчето ми!
Той мина пред него и го заведе до дъното на коридора. Сиря се пред една врага от дебела стомана, натисна каучуковия звънец, който се намираше на стената и зачака. След няколко секунди вратата се отвори. Те се намериха пред една каменна стълба.
Карлос се отстрани:
— Хайде, приятелче, качвай се!
Дон тръгна по стъпалата. Той ги преброи. На 32-то стъпало те стигнаха до друга стоманена врата.
Карлос натисна каучуковия звънец.
— Водя Ви Миклем, шефе, — каза той.
Дон забеляза, че негърът беше говорил пред един микрофон, вграден в стената. След малко вратата се отвори навътре и Карлос го бутна напред. Той влезе в обширна, проветрива и луксозно мебелирана стая. Слънцето влизаше през големи отворени прозорци. От тези прозорци Дон забеляза грамадната тераса и по-далече градината, която се простираше със своите храсти от цветя, боровете и кипарисите. Този спектакъл беше много изкусителен! Няколко минути Дон се бори с желанието да се прехвърли с един скок в градината, но кучетата, сякаш прочели мислите му, минаха край него, за да излязат на терасата, където се излегнаха на слънце и но този начин му преградиха пътя.
Симон Алскони, облечен в костюм от жълто-червеникав плат, седеше в тапицирания си фотьойл. Ангорската котка се беше настанила върху коленете му, фиксирайки върху Дон проницателния и надменен поглед на сините си очи. Един слънчев лъч проблесна в грамадния диамант, който Алскони носеше на малкия си пръст, когато италианецът с един жест покани Дон да седне в големия фотьойл пред него.