Крантор повдигна портативната лампа, за да освети другия край на стаята. Острието беше пробило центъра на картата точно в ромба и се беше забило дълбоко в мазилката.
— Виждате ли, — каза Крантор. Той успява двайсет пъти върху двайсет.
Лорели изглеждаше убедена в това.
— Да, не е лошо, — каза тя.
Шапиро прекоси стаята смело, издърпа камата и се върна на мястото си.
— Аз съм единственият в Англия, който може да прави това, потвърди той. Е, вярвате ли, че ще изпълня задачата?
— Ще я изпълните, — каза Лорели, без да го погледне, ако не се нервирате.
— Не се безпокойте, подзе Шапиро. Няма никаква опасност. А парите? Бих искал да получа малко веднага.
Тя вдигна към него очи.
— Ще ви се плати, когато той бъде мъртъв, не преди това, отсече тя като стана. — Ще бъда на 25, ул. „Атина“ в 11.30 утре вечерта. Ще ми направите подробен отчет.
Шапиро пожела да каже нещо, но един заплаши телен жест на Крантор го спря.
— Сега имам работа, — продължи Лорели. — Трябва си вървя. Вас, Крантор, ще видя утре към обяд. Шлифера ми, моля Ви.
Крантор изчезна в банята и се върна с шлифера и шапката. Двамата мъже стояха мълчаливи, докато тя се решеше и подреждаше косите си пред огледалото.
— Без всякакви шега, — каза тя, надявайки шлифера си.
— Всичко ще мине добре, увери я Крантор.
Тя взе пътническата чанта и се отправи към вратата.
— Разчитам на вас, — каза тя и излезе от стаята, затваряйки полека вратата след себе си.
ВТОРА ГЛАВА
1.
На волана на черния „Бентлей“, който летеше по блесналия от дъжда „Пикадили“, Хари Масон мислеше тъжно, че пак ще трябва да изчисти колата, а това му се случваше за втори път през този ден. Един път беше достатъчен; това беше ежедневната работа, с която той трябваше да се примири. Но два пъти е наистина много! Никога ли няма да престане да вали в този проклет край?
Дон Миклем, седнал до Хари, се наведе внезапно напред.
— Я виж! Ето госпожа Ференчи, извика той и прекъсна размишленията на Хари. — Може би ще можем да я закараме донякъде.
Той свали стъклото. Хари спря до тротоара. Млада жена, облечена в шлифер на бели и черни квадрати и малка черна шапка, стоеше на тротоара и следеше за такси. Тя беше дребничка блондинка с виолетови очи. Правейки знак с ръка, Дон се понита защо е така бледа и загрижена.
— Джулия! — извика той и затича под дъжда. — Седмици вече как не съм Ви виждал. Мога ли да Ви оставя някъде?
Лицето на младата жена се оживи, когато го забеляза.
— Я виж ти, Дон! Мислех, че сте в Ница.
— Вероятно ще замина след две седмици. Качете се бързо, докато още не сте прогизнали от дъжда. (Той отвори вратата, помогна на Джулия да се настани отзад седна до нея). Какво става с вас? Къде отивате?
— Много се радвам, че Ви видях, — каза Джулия и погали китката му е облечената си в ръкавица ръка. Мислех, че сте заминал, иначе щях да Ви се обадя. Бих искала да говоря с Вас. Касае се за Гидо.
— Искате ли да дойдете у дома? — понита Дон, който не спираше да я разглежда внимателно със сивите си очи. — Свободен съм до 1 ч. (Той погледна часовника си). Сега е 12 без четвърт. Или да отидем в „Беркелей“?
— Бих желала да отидем у вас, — каза Джулия. — Нямам много време. Ще обядвам е Гидо.
— У дома, Хари, заповяда Дон.
И докато Хари летеше с пълна скорост към бялата къща с маслинепо-зелени капаци в края на „Юнер Бруук Мей“ — лондонско жилище на Дон от 6 години — той продължи:
— Гидо добре ли е?
Джулия се усмихна смутено.
— Много добре. Вчера говореше за Вас. Знаете ли за неговата история с дружеството? Той иска да вземете участие и административния съвет. Но това не е толкова належащо в момента. Той ще Ви говори но този въпрос. Има толкова проекти…
Тя спря и погледна през прозореца със стиснати юмруци.
Дон запали цигара, вдигна замислено вежди и се понита какво ще излезе от всичко това. Надяваше се, че Гидо не беше постъпил като глупак с една жена. Това беше малко вероятно. Той знаеше до каква стенен Гидо обожаваше Джулия, но знае ли се?…
Хари спря пред 25 на „Юпер Бруук Мей“, излезе от колата и отвори вратата. Дон я въведе в големия комфортен салон.
— Седнете, Джулия, — каза той. — Вземете цигара и се разположете удобно. Какво ще кажете за едно шери или мартини?
— Бих взела с удоволствие едно шери.
Дон натисна звънеца, подаде кутия с цигари на Джулия и я постави на масата до нея. Той й подаваше огън, когато Шери, камериерът на Дон, влезе в стаята.
Той беше едър здравеняк със свежо лице, надарено с двойна розова брадичка. Често го вземаха за архиепископ и въпреки своите 60 години, той беше учудващо бодър.