Крантор се приближи до Бентлея. С изключение на смачкания калник, грамадната кола изглежда нямаше други повреди. Той отвори вратата, седна на волана и запали мотора. Смени скоростите, измина няколко метра, спря мотора и се върна при Алскони.
— Всичко е наред!
— Тогава ще я вземем. Така е по-сигурно. Те ще дойдат с нас.
Полицията няма да се сети да ме търси в английска кола с трима пътници. Извади кутиите от Кадилака и ги сложи в неговата кола! А после избутай Кадилака в пропастта! Побързай!
Докато Алскони все още държеше Лорели и Дон в обсега на оръжието си, Крантор премести кутиите в багажника на Бентлея. Отгоре сложи своя куфар и куфара на Алскони.
Той се върна при Кадилака, отпусна ръчната спирачка, после отиде при предницата на колата и я избута с всичка сила. Колата се заклати, задните колелета излязоха извън пътя и тя заподскача по стръмния наклон, за да се разбие срещу едно маслинено дърво петдесетина метра по-надолу.
— Господин Миклем, вие ще карате, — каза Алскони. — Ще ме закарате колкото е възможно по-бързо в Сивитавечия. (Той се обърна към Лорели.) Ти ще седнеш до него. Ако някой от вас направи едно движение и привлече вниманието ми, ще го убия. Разбрано?
— Няма да идете далеч, забеляза Дон. — Правите си илюзии, като мислите, че ще се измъкнете!
Крантор, който седеше мълчаливо, беше на същото мнение.
— Качете се в колата, изръмжа Алскони.
Дон и Лорели се отправиха към Бентлея. Другите двама ги последваха. Те се настаниха в колата и Дон запали мотора, направи полукръг и пое пътя до Сиена.
Беше почти един часа сутринта. Трябваше да изминат 180 км, за да стигнат до пристанището. Пътищата бяха безлюдни. Алскони пресметна, че ще пристигнат към три и половина.
— Ломбардо трябва да спи на борда, — каза той на Крантор. — Но ако го няма там, няма да го чакаме. Знаеш ли да караш лодка?
— Мога да опитам, — отговори Крантор. — Никога не съм карал моторна лодка, но разбирам от механика.
— Не говори глупости, изръмжа Алскони. — Една лодка се управлява с кормило. Можеш ли да ме закараш в Монте Карло?
— Не, — каза Крантор. — Нямам и понятие от корабоплаване.
Алскони се замисли за момент. Ако Ломбардо го няма на борда — а това беше повече от възможно — положението ставаше сериозно.
Той се наведе напред и потупа Дон по рамото.
— Вие знаете ли да управлявате лодка? Ако можете да ме откарате в Монте Карло, ще се въздържа да Ви изпратя един куршум в кожата, като пристигнем в Сивитавечия!
— Добре, — каза сухо Дон. — Ще ви закарам до Монте Карло при условие че аз и Лорели ще можем да запазим лодката, след като ви оставим в Монте Карло.
— Разбира се, увери го Алскони, усмихвайки се в мрака. — Но ще ми дадете ли дума да не казвате на полицията, че сте ме оставили в Монте Карло?
— Разбира се, обеща сериозно Дон.
Той знаеше много добре, че Алскони нямаше никога да го остави жив.
— Значи, разбрахме се, — каза Алскони.
И той се отпусна върху седалката.
Удари три часът, когато Дон влезе в Сивитавечия по пътя край морето.
— Спрете за момент, заповяда Алскони. — Трябва да изясним още някои подробности.
Дон спря колата.
— Пазачът на пристанището може да попита нещо, — продължи Алскони. — Аз познавам по-голямата част от пазачите, но може да нямаме късмет. Приготви пистолета. (Той се обърна към Крантор.) Аз ще сваля прозореца и ще говоря с пазача. Ако той се усъмни в нещо, убий го! Имаш ли заглушител?
— Не, — каза Крантор.
— Аз имам един. Вземи моя пистолет и ми дай твоя.
А докато Крантор тършуваше в джоба си, за да извади оръжието, той добави:
— Може да има повече от един пазач.
— Не и по това време.
Крантор беше успял да извади пистолета от джоба си, без Алскони да забележи това и с една ръка се мъчеше да го изпразни. Това не беше лесно.
— Хайде, дай ми пистолета си, — каза внезапно Алскони. — Какво правиш?
— Пъхнал се с в дупката на джоба.
— Не би трябвало да го държиш в джоба си, глупак! Извика Алскони. — Побързай!
„След малко няма да ме третираш като глупак“, помисли Крантор, изваждайки с рязък жест пълнителя. Той подаде празното оръжие на Алскони и взе неговия пистолет, снабден със заглушител.
— Вие двамата отпред се постарайте да не отваряте плювалниците си, добави Алскони, изтръгвайки пистолета от ръцете на Крантор. — Ще забия един куршум в главата на Лорели при най-малкото движение от нейна страна. Сега ни закарайте до входа на пристанището! Направо след железопътната линия.
Дон потегли. През целия път до Сивитавечия той се беше старал да осуети надзора на двамата мъже, но тъй като те държаха в ръцете си пистолети, той не можеше да направи нищо. Разчиташе да се възползва от някой изгоден случай, след като се качат на лодката. От двамата, по-опасният беше Крантор, понеже имаше бързи рефлекси. Алскони лесно можеше да се измами, но не и Крантор!