Дон погледна Джулия, която седеше неподвижна и много бледа.
— Хм! Ето ти сцена, извика Гидо. Струва ми се, че нашите убеждения отлетяха.
— Някой е идвал тук, прошепна смазано Джулия.
— Какво мислите за това, Дон? — попита Гидо.
— Мисля, че вашият шегобиец преминава границите, заяви Дон. Може би сега няма да е зле да кажем няколко думи на полицията, Гидо.
Гидо се поколеба, после поклати глава.
— Не, не искам. Не мога да приема глупавите слухове, които ще последват. Трябва да мисля за Административния съвет. Не, няма да извикам полицията.
— Да, трябва! — извика Джулия. Трябваше да я предупредиш още в началото. Ти си в опасност…
— Не се безпокойте, Джулия, — подхвана спокойно Дон. Поставям се на мястото на Гидо. Вестниците ще надуят тази история. Освен това тук Гидо е в безопасност. Той не е сам. Аз съм тук, Диксон също. И после, Вие забравяте, че Гидо знае да се защитава. Хари наблюдава къщата отвън. Казах му в какво се състои работата и той е нащрек. Ако предупредим полицията, тя не би направила повече от това, което ние правим в момента…
Той спря. Часовникът над камината биеше 9 часа. Джулия сиря дъха си.
— В бележката пишеше, че посредникът ще мине в 9 часа, — каза тя и стисна ръката на Гидо.
— Джулия, ангел мой, — каза Гидо. Няма от какво да се страхуваш… Никой няма да дойде.
Той не беше свършил още да говори, когато звънецът на входната врата проехтя. Джулия се изправи с един скок. Гидо я хвана за раменете и хвърли един поглед към Дон, който стоеше като вкаменен и се ослушваше. И тримата стояха неподвижни с напрегнат слух. Те чуха Диксон да прекосява коридора и да отваря вратата. После се чу някакъв глас и Диксон влезе в стаята.
— Един посредник, господине, — каза той и се обърна към Гидо. Казва, че идва да получи някакъв запечатан пакет. За какъв пакет се отнася?
Джулия отстъпи назад пребледняла.
— Господи! — извика Гидо разярен.
Той пожела да излезе, но Дон му прегради пътя.
— Останете с Джулия, — каза той. Аз ще се погрижа за останалото.
И без да даде на Гидо време да спори, той се усмихна и последва Диксон.
Застанало под стълбищната лампа, чакаше едно шестнадесетгодишно момче, облечено в униформа на посредник.
— Сигурен ли си, че не си сбъркал адреса, синко? — попита Дон.
— Не вярвам, господине, — отговори младежът, — вадейки бележника си. Господин Ференчи, Крест, Спаниард Авеню, Амстеад.
Да получа пакет. Тук е, нали?
— Да, тук е. Какви поръчения имаш? Къде трябва да предадеш пакета?
— В хотел „Пикадили“, господине. Някакъв господин Монгомери чака пакета. Трябва да му го предам и да го накарам да се подпише.
Дон го разглеждаше внимателно. Без съмнение, той казваше истината.
— Как трябва да го познаеш този господин Монгомери?
Момчето се заинтригува.
— Той ще носи бял шлифер и черна шапка. Има ли нещо да не е в ред?
Дон поклати отрицателно глава.
— Ще отида да ти донеса пакета. Чакай ме тук! (той направи знак на Диксон). Да кървим в кухнята.
Със заинтригувано като на посредника лице, Диксон съпроводи Дон до кухнята. Последният затвори вратата.
— Завийте стари сгънати вестници в амбалажна хартия и напра вете от тях пакет, колкото една книга.
Диксон беше съвсем объркан. Той направи пакета и го подаде на Дон.
— Отлично, одобри Дон.
Той се върна при младежа, който чакаше и му предаде пакета.
— Сега слушай ме, — каза той. Искам да отидеш в хотел „Пикадили“ към 10 часа. Много е важно. Предай този пакет на господин Монгомери и го накарай да подпише, но не преди 10 часа, разбра ли?
Посредникът кимна.
— Да, господине.
— Отлично, бягай, — каза Дон и пъхна банкнота от една лира в ръката му.
Ето затова, че ще си легнеш късно.
Младежът се усмихна.
— Благодаря, господине. Ще направя всичко, което ми казахте.
Когато той си отиде Дон се върна в салона. Гидо и Джулия седяха един до друг на дивана. Джулия все още имаше уплашен вид, но се беше съвзела. Ръката й стискаше ръката на Гидо.
— Господи, струва ми се, че имаме работа с някой смахнат, заяви Дон, затваряйки вратата и се приближи до огъня, който пламтеше в камината. Изглежда, че това е някой си господин Монгомери, който чака в салона на хотел „Пикадили“ — един малък посредник да му направи подарък от вашите 10 хиляди лири. Аз измайсторих един фалшив пакет и хлапето ще му го предаде. Трябва да предупредим полицията, Гидо. Трябва. Не бива да окуражаваме този тип. Той може да стори същото и с други, ако не бъде арестуван. Ще повикам Дик. Той ще се погрижи за него.
Гидо вдигна рамене.
— Добре. Вървете.
Дон вдигна слушалката на телефона. Той я задържа до ухото си за момент, после с вкаменено лице почука вилката и остави слушалката. Едва сега той разбра, че се беше отнесъл много лекомислено към тази история. Чертите му се втвърдиха.