Джак Дю Брул
Мисия „Вулкан“
(книга 1 от "Филип Мърсър")
Бележка на автора
По причини за сигурност правителството забранява движението по Пенсилвания Авеню пред Белия дом. По причини за последователност в романа аз съм го разрешил.
23 май 1954 г.
Миниатюрното резенче на луната бе увиснало в нощното небе като иронична усмивка. Лекият източен вятър разнасяше парливия пушек, виещ се от единствения комин на рудовоза „Феникс“. Вълните на Тихия океан поклащаха големия кораб, който плаваше на двеста мили северно от Хавайските острови. Но скоро спокойствието на нощта щеше да бъде нарушено.
„Феникс“ правеше първия си курс, след като само преди два месеца бе спуснат на вода в Кобе, Япония. Последните приготовления и изпитания бяха ускорени, за да може корабът да започне да изплаща огромните дългове, направени от компанията по време на строежа му. Той притежаваше най-модерните технологии в областта на безопасността и скоростта и беше образец за новото поколение специализирани товарни кораби. Втората световна война бе показала, че ефективността на специализираните плавателни съдове далеч надвишава цената на проектирането и строежа им. Собствениците бяха заявили публично, че новият им съд ще докаже, че тези принципи са в сила както за търговското, така и за военното корабостроене. Сто трийсет и пет метровият рудовоз трябваше да стане флагман на цяла флотилия в период, когато този бизнес бързо се разрастваше на тихоокеанските пазари. Но скоро след като пое командването на „Феникс“, капитан Ралф Линк научи, че собствениците готвят за най-новия си кораб доста по-различна съдба от тази, която рисуваха пред застрахователното дружество.
В развитието на международното морско застрахователно дело безскрупулни собственици и екипажи нарочно започнаха да потапят плавателните си съдове, за да приберат значителни суми. Застрахователите нямаха друг избор и плащаха, освен ако някой член на екипажа, тормозен от чувство за вина, не им признаеше истината. За потапянето на „Феникс“ екипажът щеше да получи достатъчно голяма премия, която да гарантира мълчанието му. Ако измамата успееше, а нямаше причина да не стане така, собствениците очакваха обезщетение не само за стойността на кораба, възлизаща на двайсет милиона долара, но и за товара, който бе записан като боксит от Малайзия, но всъщност представляваше безполезен жълт чакъл.
Ралф Линк отговаряше на обичайната представа за морски капитан и беше непреклонен човек с дрезгав от уискито и цигарите глас и остър поглед. Застанал неподвижно, докато корабът се поклащаше в морето, той стъпка фаса и запали нова цигара „Лъки Страйк“.
През втората световна война Линк бе служил в американския търговски флот. Загубите му в жива сила съперничеха единствено на тези на военноморския и търговският флот приличаше на армия от маниаци и самоубийци. Въпреки това обаче Линк бе успял не само да оцелее, но и да преуспее. През 1943 година той стана командир и започна да превозва военни части и материални достави за адските огньове в тихоокеанския театър на бойните действия. За разлика от повечето си съвременници, той не допусна нито един от корабите му да бъде пленен.
След като свърши войната, Линк, подобно на мнозина, установи, че са останали твърде много хора и твърде малко кораби. В края на четирийсетте и началото на петдесетте години той обикаляше Далечния изток и приемаше почти всяко предложение, което му направеха. Прекарваше съмнителни товари за сенчести компании и се научи да си държи устата затворена.
Когато собствениците на „Феникс“ се обърнаха към него, Линк реши, че подобна възможност се предлага веднъж в живота. Вече нямаше да се моли за кораб, търгувайки с почтеността си, за да остане в морето. Предоставяха му възможност отново да бъде горд капитан. Едва след като подписа договора, компанията му каза каква е предопределената съдба на кораба. На Линк му бяха необходими два дена и значителна премия, за да преглътне огорчението и да приеме предложението.
Той стоеше на мостика и държеше чаша изстиващо кафе в загрубялата си ръка. Вторачи се в тъмното море и изруга. Мразеше хората от големите корпорации, които своеволно решаваха да потопят такъв страхотен кораб. Те не разбираха връзката между капитана и плавателния съд и в името на печалбата се готвеха да унищожат нещо красиво. Тази мисъл дълбоко възмущаваше капитана. Той се ненавиждаше, че е приел предложението и е допуснал да се замеси в подобен отвратителен акт.